Разпрягат конете ни съвсем бавно. Дилижансът е спрял на малката уличка, без да бърза: без коне и като че ли никога няма да тръгне отново. Без да бързат, се появяват новите ни коне, един по един. Без да бързат, новите кочияши ги следват, смучейки и извивайки камшиците си. Без да бързат, предишните кочияши броят парите си, правят грешки в събирането и стигат до незадоволителни резултати. През цялото време препълнените ни сърца бият с такава бързина, която сигурно би надминала най-бързия галоп на най-бързите коне, които някога са се раждали.
Най-сетне новите кочияши са на седлата си, а предишните са си отишли. Минаваме през селото, нагоре по хълма, надолу по хълма, после по ниските влажни поля. Изведнъж кочияшите започват да говорят нещо с оживени жестове, конете рязко спират, почти изправени на задните си крака. Преследват ли ни?
— Ей, вие вътре там. Я отговорете!
— Какво има? — пита мистър Лори и подава глава от прозореца.
— Колко казаха?
— Не ви разбирам.
— Там, на станцията. Колко отиват на гилотината днеска?
— Петдесет и двама.
— Нали ти казах! Добра цифра! Тука хората разправяха четиридесет и двама. Не е лошо още десет глави. Добре работи гилотината. Много хубаво. Хайде, дий!
Спуска се нощен мрак. Той се раздвижва. Започва да се съживява и да говори неразбираемо. Мисли, че още са заедно. Пита го по име какво държи в ръката си. О, боже, пощади ни и ни помогни! Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват!
Вятърът ни гони, облаците летят след нас, луната се спуска върху ни и цялата бурна нощ ни преследва. Но досега нищо друго не ни преследва.
ГЛАВА XIV
КРАЙ НА ПЛЕТЕНЕТО
По същото това време, когато петдесет и двамата очакваха своя край, мадам Дефарж водеше зловещ разговор с Отмъщението и Жак Трети от Революционния съд. Тя разговаряше със служителите на Републиката не в кръчмата, а в бараката на дърворезача, който едно време поправяше пътища. Самият той не участвуваше в съвещанието, а стоеше настрана като някакъв подчинен, на когото не беше разрешено да говори, освен ако не го питат за нещо, нито да изразява някакво мнение, освен ако не беше необходимо.
— Ама нашата Дефарж — каза Жак Трети — е наистина добра републиканка, а?
— Няма по-добра в цяла Франция — заяви с пискливия си глас словоохотливото Отмъщение.
— Хайде, тихо, Отмъщенийце — каза мадам Дефарж, като малко намръщено долепи ръка, върху устните на своя лейтенант. — Чуйте какво ще ви кажа. Моят мъж и наш съгражданин е добър републиканец и смел човек. Той има заслуги пред Републиката и тя му има доверие. Но той си има слабости и едната му слабост е, че иска да пожали този доктор.
— Много жалко — изграчи Жак Трети, като заклати подозрително глава и долепи безжалостните си пръсти до изгладнялата си уста. — Това не подобава на добър гражданин. Жалко е наистина.
— Вижте какво — каза мадам, — хич не ме е грижа за тоя доктор. Може да си запази или да си изгуби главата, хич не ме интересува. Но хората на Евремонд трябва да се ликвидират и жената и детето трябва да последват съпруга и бащата.
— Главата й много става за тая работа — изграчи Жак Трети. — Виждал съм сини очи и златиста коса там и те изглеждат много хубавички, когато Самсон ги показва. — Макар да беше човекоядец, сега говореше като епикуреец.
Мадам Дефарж наведе очи и помисли малко.
— Детето също — отбеляза Жак Трети със замечтана наслада в гласа — има златиста коса и сини очи. А там деца имаме рядко. Ще бъде хубава гледка.
— С една дума — каза мадам Дефарж, като излезе от унеса си, — аз не мога да разчитам на мъжа си за тая работа. От снощи нито искам, нито смея да му доверя своя план. Но пък си мисля, че ако отлагам, има опасност той да ги предупреди и те ще избягат.
— Това не трябва да става — изграчи Жак Трети. — Никой не трябва да се измъкне. И без друго нямаме много работа. Трябват ни поне осемдесет на ден.
— С една дума — продължи мадам Дефарж, — мъжът ми няма моите основания да унищожи докрай това семейство, нито пък аз имам неговите основания да имам милост към тоя доктор. Затова трябва да действувам сама. Ела тук, гражданино дребосък.
Дърворезачът, който се отнасяше с уважение към нея и й се подчиняваше, защото изпитваше смъртен страх, приближи, с ръка на червения си калпак.
— Относно онези сигнали, гражданино дребосък — каза строго Дефарж, — които тя е давала на затворниците. Можеш ли да свидетелствуваш за тях още днес?