Такова сърце носеше мадам Дефарж под грубата си рокля. Небрежно нахлузена, тя въпреки това странно й отиваше, а тъмната й коса изглеждаше буйна под червения калпак. В пазвата й се криеше зареден пищов. На кръста й висеше скрит кинжал. В това снаряжение, с подобаваща увереност в походката и със свободната гъвкавост на жена, която още от момиче е ходила боса и с голи крака по кафеникавия морски пясък, мадам Дефарж вървеше из улиците.
Когато предишната вечер се правеше план за отпътуването на дилижанса, който в момента чакаше останалата част от товара си, мистър Лори се чудеше по какъв начин да вземе Прос. Не само че беше желателно да не се претоварва колата, но беше също от извънредна важност да се намали максимално времето за проверка на пътниците и колата. Тяхното бягство зависеше от спестяването даже на секунди. Накрая, след угрижен размисъл, той предложи мис Прос и Джери, които свободно можеха да напуснат града, да тръгнат в три часа с най-бързото превозно средство, известно по това време. Понеже нямаха багаж, те щяха бързо да настигнат дилижанса, а ако го надминат, можеха предварително да поръчват конете му на следващите станции, като по този начин щяха много да улеснят пътуването през ценните часове на нощта, когато забавянето беше най-опасно.
Мис Прос посрещна този план с радост, защото в него виждаше възможност да помогне с нещо в това критично положение. Тя и Джери бяха видели как колата потегля и знаейки кого е довел Соломон, бяха прекарали няколко минути в мъчително напрежение. Сега довършваха приготовленията си за път.
В това време мадам Дефарж, която вървеше по улиците, все повече и повече се приближаваше към опразненото жилище, където те разговаряха.
— Какво мислите, мистър Крънчър? — каза мис Прос, чиято възбуда бе толкова голяма, че едва можеше да говори, да стои, да се движи или да живее. — Не е ли по-добре да не тръгваме през този двор? Ако още една кола потегли оттук в един ден, това може да се стори подозрително.
— Моето мнение, мис — отвърна мистър Крънчър, — е, че сте права. Макар че даже и да не сте права, аз пак ще се съглася с вас.
— Така съм полудяла от страх за нашите скъпи същества — каза мис Прос, като неудържимо плачеше, — че не съм в състояние да обмисля никакъв ход. Можете ли да обмислите някакъв ход, скъпи мой, добричък мистър Крънчър?
— Що се отнася до бъдещето, мис — отговори мистър Крънчър, — надявам се, че мога. Но що се отнася до това сега да се използува тази моя стара глава, мисля, че не. Ще ми направите ли една услуга, мис, като обърнете внимание на две обещания и клетви, които искам да произнеса тук в тая бъркотия?
— Боже мой — извика мис Прос, като все още неудържимо плачеше. — Кажете ги веднага и ги махнете от главата си като един добър човек.
— Първо — каза мистър Крънчър, който целият трепереше и говореше с пепеляво и тържествено изражение, — ако горките хорица се отърват от всичко това, никога повече няма да го правя, никога повече.
— Сигурна съм, мистър Крънчър — отговори мис Прос, — че никога повече няма да правите това, каквото и да е то, и ви моля да не смятате за необходимо да ми казвате конкретно какво е то.
— Няма, мис — отговори Джери. — Няма да ви го казвам. Второ, ако горките хорица се отърват, никога повече няма да се бъркам на мисис Крънчър, когато се пльосва на земята.
— Каквото и да значи този семеен жаргон — каза мис Прос, опитвайки се да подсуши очите си и да се успокои, — няма съмнение, че е най-добре мисис Крънчър сама да си се грижи за това. Горките ми, миличките ми.
— Стигам дори дотам, мис — продължи мистър Крънчър с една застрашителна тенденция да произнесе проповед, — и нека думите ми да се запишат и да се предадат чрез вас на мисис Крънчър, че моето мнение по въпроса за пльосването се е променило и сега се надявам с цялата си душа мисис Крънчър да се е пльоснала пак.
— Да, да, да. Надявам се, че е така, мили човече — извика обезумялата мис Прос, — надявам се, че тя ще бъде доволна.
— Дано — продължи мистър Крънчър с допълнителна тържественост, допълнителна бавност и допълнителна склонност да проповядва и да продължава, — дано нищо, което съм казал или направил, да не падне върху искрените ми пожелания към нещастните хорица. Дано да не трябва всички да се пльоснем (ако трябва, ще го направим), за да ги отървем от този страшен риск. Дано, мис! Казвам ви дано! — Така приключи мистър Крънчър, след като дълго и напразно се опитваше да намери друг завършек на речта си.