— Много е нависоко, трудничко е. По-добре да започнем по-бавно — каза мосю Дефарж на мистър Лори със строг глас, когато започнаха да се изкачват по стълбата.
— Сам ли е? — попита вторият,
— Дали е сам? Бог да му е на помощ, че кой ще е с него? — отвърна другият със същия нисък глас.
— Значи, тогава винаги е сам, така ли?
— Да.
— Това негово желание ли е?
— Необходимост. Какъвто беше, когато го видях за пръв път, след като ме намериха и искаха да знаят дали съм съгласен да го прибера, и то без да приказвам много, ако не искам да си изпатя — какъвто беше тогава, такъв е и сега.
— Променен ли е много?
— Променен!
Съдържателят на кръчмата спря, опипа стената и избълва тежка ругатня. Никакъв пряк отговор не би бил и наполовина така изразителен. Докато се изкачваше по стълбите с двамата си спътника, настроението на мистър Лори ставаше все по-мрачно и по-мрачно.
Такова едно стълбище, с прилежащите към него части, в някоя по-стара и гъсто населена част на Париж и сега би било доста неприятно място; но по онова време то беше наистина погнусяващо за непривикналия човек с незакоравели сетива. Всеки малък дом в огромния мръсен кошер на една висока сграда, сиреч стаята или стаите, които имаха вход откъм общото стълбище, изнасяха на площадката си своя собствена купчина смет, освен боклука, който изхвърляха през прозорците. Нищо не можеше да попречи на трупащата се гниеща маса нечистотии, които биха замърсявали въздуха дори ако бедността и лишенията не го зареждаха със собствената си неуловима за обонянието нечистотия; съчетанието на двата източника обаче го правеше почти непоносим. Сред такава атмосфера водеше пътят към една стръмна тъмна шахта, пълна с мръсотии и отрова. Под влияние на собственото си безпокойство и вълнението на младата си спътница, което нарастваше с всеки миг, мистър Джарвис Лори на два пъти се спря, за да си поотдъхне. И двата пъти той спираше край печални решетъчни прозорци, от които като че ли излизаше и последният останал чист въздух, а се вмъкваха всякакви гнили и отвратителни изпарения. През тези ръждиви отверстия човек не виждаше, а по-скоро вкусваше хаоса от коптори навсякъде наоколо и нищо по-близко или по-ниско от двете големи кули на Нотр Дам не вдъхваше никаква надежда за здравословен живот или чисти стремления.
Най-после стигнаха до върха на стълбището и там спряха за трети път. За таванския етаж трябваше да се изкачат по още една стълба, по-стръмна и по-тясна. Съдържателят на кръчмата, който през целия път вървеше малко напред и все гледаше да е по-близо до мистър Лори, като че ли се боеше да не би младото момиче да му зададе някой въпрос, сега се обърна кръгом и след щателно търсене из джобовете на палтото, което носеше на рамо, извади един ключ.
— Значи, вратата е заключена, приятелю? — каза мистър Лори изненадано.
— Ами да — беше мрачният отговор на мосю Дефарж.
— Считате за необходимо да държите злощастния човек така изолиран?
— Считам за необходимо да щракна ключа — прошепна по-близо до ухото му мосю Дефарж и силно се намръщи.
— Защо?
— Защо ли! Защото е живял толкова дълго заключен, че ще се уплаши — ще побеснее — ще се разкъса на парчета — ще умре — не знам каква друга беда би извършил — ако тази врата остане отключена.
— Възможно ли е? — възкликна мистър Лори.
— Дали е възможно? — повтори горчиво мосю Дефарж. — Да. В прекрасен свят живеем, щом това е възможно и щом много други подобни неща са възможни, и не само са възможни, но и стават — стават, разбирате ли! — под ей това небе, всеки божи ден. Да живее дяволът! Да вървим!
Този диалог се водеше с такъв приглушен шепот, че нито дума от него не достигна ушите на младото момиче. Но тя вече трепереше от такова силно вълнение, лицето й изразяваше такава дълбока загриженост, а най-вече такъв ужас и страх, че мистър Лори се почувства длъжен да й каже няколко успокоителни думи:
— Смелост, драга госпожице! Кураж! Не забравяйте, че сме дошли по работа! След миг най-лошото ще е вече отминало; трябва само да прекрачим прага и най-лошото ще е отминало. След това започва всичко хубаво, което му носите — облекчението, щастието. Нека нашият добър приятел бъде любезен да ви помогне по тая стълба. Добре, благодаря, приятелю Дефарж. Хайде сега, че имаме да вършим работа, работа!
Те тръгнаха нагоре бавно и внимателно. Стълбата беше къса и скоро я изкачиха. Най-горе тя рязко извиваше и когато стигнаха там, изведнаж видяха трима души, които, наведени до една врата, със събрани глави, напрегнато гледаха в стаята през процепи или дупки в стената. Когато чуха приближаващите стъпки, тримата мъже се обърнаха и се изправиха и се оказа, че това са тримата съименници, които до преди малко пиеха в кръчмата.