— Вашето посещение така ме изненада, че ги забравих — обясни мосю Дефарж. — Оставете ни, момчета, имаме работа тук.
Тримата се изнизаха покрай тях и мълчаливо тръгнаха надолу.
Тъй като на този етаж нямаше друга врата и тъй като, щом останаха сами, съдържателят на кръчмата се насочи право към нея, мистър Лори го запита шепнешком и малко гневно:
— Да не би да показвате мосю Манет като на панаир?
— Показвам го, както видяхте, на неколцина избрани.
— Е, хубаво ли е това?
— Аз смятам, че е хубаво.
— Кои са тези неколцина? Как ги избирате?
— Избирам ги като истински мъже и мои съименници — аз се казвам Жак, — на които тази гледка може да донесе полза. Това за вас е достатъчно: вие сте англичанин. Почакайте тук, ако обичате, за момент.
Задържайки ги с предупредително движение, той спря и погледна през един процеп в стената. Скоро вдигна глава и чукна два-три пъти по вратата — очевидно единствено с намерението да вдигне шум. Със същата цел той драсна по нея три или четири пъти с ключа, след това го пъхна шумно в ключалката и го превъртя колкото можеше по-бавно.
Под натиска на ръката му вратата бавно се отвори навътре, той надзърна в стаята и каза нещо. Слаб глас му отговори. И двете реплики бяха почти едносрични.
Той погледна назад през рамо и им кимна да влязат. Мистър Лори здраво прихвана дъщерята през кръста, тъй като усещаше, че тя едва се държи на краката си.
— На работа, на работа! — подкани я той, а по бузата му проблесна влага, която никак не беше делова. — Влезте, влезте!
— Страх ме е — отвърна тя разтреперана.
— Страх ви е? От какво?
— От него. От баща ми.
В известен смисъл поставен в отчаяно положение от нейното състояние и кимането на водача им, той издърпа треперещата й ръка през раменете си, приповдигна я и бързо я въведе в стаята. Остави я до самата врата; тя се бе вкопчила в него и той я придържаше.
Дефарж извади ключа, затвори вратата, заключи я отвътре, отново извади ключа и го задържа в ръка. Той извърши всичко това методично, придружавайки действията си с колкото бе възможно по-резки и високи шумове. Най-после прекоси стаята с отмерени крачки и приближи до прозореца. Там спря и се извърна.
Таванското помещение, построено за склад на дърва и на трупи, беше мрачно и тъмно: отворът във форма на капандура всъщност не беше прозорец, а една врата към покрива, над която имаше малка макара за издигане на товари от улицата; вратата не беше остъклена и се състоеше от две крила, които се затваряха по средата, както всички френски врати. За да не влиза студ, едното крило на тази врата беше здраво затворено, а другото съвсем малко открехнато. По такъв начин в стаята се процеждаше толкова малко светлина, че като влезеше човек, най-напред не виждаше почти нищо и в този мрак единствено дългият навик можеше да развие у някого способността да извършва работа, изискваща прецизност. И все пак именно такава работа се вършеше в това таванче: гърбом към вратата и с лице към прозорците, където съдържателят на кръчмата беше застанал и го гледаше, дребен беловлас човек седеше на ниска скамейка, приведен напред, и бе погълнат от работата си — той майстореше обувки.
ГЛАВА VI
ОБУЩАРЯТ
— Добър ден! — каза мосю Дефарж, като гледаше надолу към бялата глава, наведена над обувката.
Главата се повдигна за миг и един много слаб, сякаш идещ отдалеч глас отвърна на поздрава.
— Добър ден!
— Както виждам, още работите усилено!
След дълго мълчание главата отново се повдигна за миг и гласът отговори.
— Да… работя. — Този път, преди лицето да се отпусне отново, две измъчени очи погледнаха задаващия въпросите.
Жал и ужас будеше този немощен глас. Това не бе немощта на физическата слабост, макар че липсата на движения и лошата храна несъмнено си бяха казали думата. В него се долавяше една печална особеност — той бе отслабнал от самота и мълчание. Приличаше на последно заглъхващо ехо на много отдавнашен звук. В него до такава степен липсваха животът и тембърът на човешки глас, че въздействаше като жалък избледнял оттенък на някогашен пищен цвят. Така глух и подтиснат бе той, сякаш идеше изпод земята. Това бе глас на същество, изгубило всяка надежда; глас, с който умиращ от глад пътник, изтощен от самотно скитане из някоя пустош, би зовал дом и приятели, преди да легне да умре.
Изминаха няколко минути в мълчание; човекът продължаваше да работи; измъчените очи отново погледнаха нагоре — не от интерес или любопитство, а просто вследствие на механичното отчитане на факта, че мястото, където бе стоял единственият посетител, когото бяха забелязали, все още не бе празно.