— Искам да отворя малко, за да влезе тук повече светлина — каза Дефарж, който не бе отместил поглед от обущаря. — Ще можете ли да понесете малко повече светлина?
Обущарят прекъсна работата си и с празното изражение на заслушал се човек погледна към пода най-напред от едната си страна, а след това от другата; после вдигна очи към говорещия:
— Какво казахте?
— Ще можете ли да понесете още малко светлина?
— Ще трябва да я понеса, ако отворите. — Втората дума бе произнесена със съвсем лека сянка на ударение.
Открехнатото крило на вратата бе отворено още малко и закрепено временно в това положение. В помещението влезе широк лъч светлина и озари обущаря, спрял да работи, с недовършена обувка в скута си. Около краката му и на скамейката лежаха няколко прости инструмента и разни парчета кожа. Имаше бяла брада, неравномерно подрязана, не много дълга, хлътнало лице и необикновено светли очи. Дори и да не бяха големи, изпитото му и слабо лице би ги правило да изглеждат огромни под още тъмните вежди и несресани бели коси; очите обаче бяха естествено големи и сега изглеждаха даже неестествени. Жълтите дрипи на ризата му бяха разтворени на врата и показваха изсъхналото му и изтощено тяло. Самият човек, както и старата му брезентова роба, размъкнатите му чорапи и жалките му дрипави дрехи толкова дълго не бяха виждали пряка светлина и чист въздух, че бяха избледнели до някакво подобие на убито пергаментово жълто и беше трудно да се различат едно от друго.
Той засенчи очите си от светлината с ръка, самите кости на която изглеждаха прозрачни. Тъй седеше той, с неподвижен и празен поглед, прекъснал работата си. Не вдигаше очи към човека пред себе си, без най-напред да погледне към пода от едната и от другата си страна, като че ли беше загубил навика да различава откъде идва звукът; ни веднъж не проговори, без да се разсее някак си още преди да си е отворил устата и в края на краищата да забрави, че е щял да казва нещо.
— Ще свършите ли днес този чифт обуща? — попита Дефарж, като направи знак на мистър Лори да пристъпи напред.
— Какво казахте?
— Възнамерявате ли да свършите тези обуща днес?
— Не мога да кажа, че възнамерявам. Предполагам, че ще ги свърша. Не знам.
Но въпросът му напомни за работата му и той отново се наведе над нея.
Мистър Лори тихо пристъпи напред, като остави дъщерята до вратата. След като постоя една-две минути край Дефарж, обущарят вдигна поглед. Не се показа никак изненадан, че вижда още един човек, но докато гледаше към него, несигурните пръсти на едната му ръка докоснаха устните му (и устните, и ноктите му имаха един и същ избледнял оловен цвят), след което ръката се отпусна над работата си и той пак се наведе над обувката. Погледът и движението траеха само миг.
— Имате посетител — каза мосю Дефарж.
— Какво казахте?
— Един посетител е дошъл при вас.
Обущарят пак повдигна очи, но без да вдига ръка от работата си.
— Вижте! — каза Дефарж. — Ето един господин, който разбира от добра изработка на обувки. Покажете му тази, над която работите. Вземете я, мосю.
Мистър Лори я взе в ръката си.
— Кажете на господина каква обувка е това и как се казва майсторът.
Последва пауза, по-дълга от обичайната, и накрая обущарят отвърна:
— Забравих какво ме попитахте. Какво казахте?
— Помолих ви да обясните каква е тази обувка, за да знае господинът.
— Дамска обувка. Обувка за ходене из града; за млада жена. По сегашната мода е. Не познавам модата. Имах модел. — Той погледна обувката с известна искрица гордост.
— А името на майстора? — каза Дефарж.
Сега ръцете му бяха празни и той постави свитите пръсти на дясната си ръка в шепата на лявата, а после пръстите на лявата в шепата на дясната, след това прекара длан през брадата си и продължи непрестанно да повтаря тези действия, без да спре нито за секунда. Задачата да бъде изтръгнат от разсеяността, в която винаги изпадаше, след като беше говорил, приличаше на свестяването на някой много отслабнал човек от премаляване или на опит дл се задържи за малко душата на умиращ, от когото се надяваме да чуем някакво разкритие.
— Как се казвам ли ме попитахте?
— Точно така.
— Сто и пет, Северна кула.
— Това ли е всичко?
— Сто и пет, Северна кула.
Той издаде някакъв звук на умора — нито въздишка, нито стенание — и пак се наведе над работата си, докато мълчанието отново не бе нарушено.