— Но не сте обущар по професия? — каза мистър Лори, като го гледаше с прикован поглед.
— Дали съм обущар по професия? Не, не бях обущар по професия. Тук… се научих. Сам се научих. Помолих за разрешение да…
Той отново се унесе, като през цялото време не преставаше да извършва описаните движения с ръцете си. Най-после очите му бавно се върнаха върху лицето, от което се бяха отместили; и когато погледът му спря, той се сепна и като човек, който се е пробудил в този миг, продължи разговора от предната нощ.
— Помолих за разрешение да се науча, но много трудно го получих, мина дълго време и оттогава работя обувки.
Той протегна ръка за обувката, която му бяха взели, а мистър Лори, който не сваляше поглед от него, попита:
— Мосю Манет, съвсем ли не ме помните?
Обувката падна на пода и очите му се втренчиха в човека, задал този въпрос.
— Мосю Манет — мистър Лори сложи длан върху ръката на Дефарж, — не си ли спомняте този човек? Погледнете го. Погледнете и мен. Не изплуват ли в съзнанието ви някакъв стар банкер, някакъв стар слуга, стари работи, минали времена, мосю Манет?
Докато този дългогодишен затворник гледаше втренчено ту мистър Лори, ту Дефарж през обгърналата го черна мъгла, по челото му започнаха постепенно да прозират някои отдавна изтрити белези на буден и съсредоточен ум. След миг облак ги забули отново, те отслабнаха, изчезнаха: но те се бяха появили. А този израз така точно се повтори върху хубавото младо лице на онази, която се беше придвижила, опирайки се в стената, до място, откъдето можеше да го вижда и където сега бе застанала и го гледаше, с ръце, отначало само вдигнати в уплаха и състрадание, а може би дори и за да я предпазят от него и да го прогонят от очите й, но които сега бяха протегнати към него и трепереха от желание да положат призрачното лице върху топлата й млада гръд и с любов да му възвърнат живота и надеждата — така точно това лице повтори този израз (макар и още по-отчетливо), че сякаш беше преминал, подобно на подвижна светлина, от него у нея.
У него той бе заменен от здрач. Гледаше към двамата с все по-отслабващо внимание, а накрая очите му в мрачна разсеяност потърсиха пода и се заоглеждаха по старому. Най-после с дълбока дълга въздишка той вдигна обувката и пак се залови за работа.
— Познахте ли го, мосю? — попита Дефарж шепнешком.
— Да, за миг. Най-напред ми се стори съвсем безнадеждно, но после несъмнено видях, за един-единствен миг, лицето, което някога така добре познавах. Шт! Нека се дръпнем още назад. Шт.
Тя се бе придвижила от стената много близо до скамейката, на която той седеше. Имаше нещо ужасно в тази машинална фигура, която можеше да протегне ръка и да го докосне, както се бе навел над работата си.
Не се чу никакъв глас, никакъв звук. Тя стоеше край него като някое привидение, а той се бе навел над работата си.
Най-после му се наложи да смени инструмента, който държеше в ръка, и да вземе обущарския си нож, който лежеше до него, не от нейната страна. Той го бе взел и се навеждаше отново над работата си, когато очите му зърнаха полата на роклята й. Повдигна ги и видя лицето й. Двамата зрители понечиха да се втурнат напред, но тя ги спря с движение на ръката си. Не се страхуваше, че той може да я удари с ножа си, но те не бяха така сигурни.
Той я гледаше втренчено с ужасен поглед и не след дълго устните му започнаха да изричат някакви думи, макар че не издаваха никакъв звук. Постепенно в паузите между бързото му и тежко дишане го чуха да казва:
— Какво е това?
С рукнали по лицето й сълзи тя вдигна ръце към устните си и ги целуна; след това ги събра върху гърдите си, като че ли полагаше там измъчената му глава.
— Да не сте дъщерята на тъмничаря?
Тя въздъхна:
— Не.
— Коя сте вие?
Тя още нямаше доверие в гласа си и седна на скамейката до него. Той се отдръпна, но тя сложи ръката си върху неговата. При това нейно движение го обзе странен трепет, който видимо разтърси тялото му; без да сваля очи от нея, той остави ножа.
Тя бе отметнала набързо дългите къдри на златистите си коси, които сега падаха върху шията й. Съвсем бавно той приближи ръка до тях, повдигна ги и ги погледна. Изведнъж умът му отново се залута и с друга дълбока въздишка той се залови за работата си над обувката.
Но не за дълго. Тя вдигна ръката си от неговата и я постави на рамото му. След като погледна недоверчиво към ръката й два или три пъти, като че ли за да се увери, че е наистина там, той остави работата си, вдигна ръка към шията си и измъкна една почерняла връв, чийто край бе увит около някакво сгънато парцалче. Той внимателно го разтвори на коляното си: в него имаше съвсем малко коса — не повече от един-два дълги златисти косъма, които някога, през един отдавнашен ден, бе развил от пръста си.