Беше през лето господне хилядо седемстотин и седемдесет и пето. В онова благословено време, както и в настоящето, Англия биваше удостоявана с мистични откровения. Мисис Сауткът (Мисис Сауткът — религиозна фанатичка, която смятала, че е „жената, облечена в слънце“ от Апокалипсиса) неотдавна бе навършила блажената си двадесет и пет годишнина. Събитието беше предизвестено от един надарен с пророческа дарба редник-гвардеец, който обяви, че се подготвя сливането на Лондон н Уестминстър. Бяха изминали само дванадесет години, откакто Призракът от Кок Лейн (История с някакъв призрак на улица Кок Лейн в Лондон вдигнала много шум през 1762 г.) се бе излюпил, след като предаде с хлопане своите послания, точно както по-стъпиха и миналогодишните призраци (проявявайки свръхестествена липса на оригиналност). По-обикновени съобщения, отнасящи се до земния ред на нещата, бяха стигнали наскоро до английската корона и народ от един конгрес (Става дума за конгреса на 13-те колонии във Филаделфия, които през януари 1775 г. изпратили до краля списък с оплаквания. С това започнала Войната за независимост.) на британски поданици в Америка и колкото и странно да изглежда, те се оказаха по-важни за човечеството от всяка друга информация, получена досега чрез издънките на Коклейнския род.
Франция, общо взето, по-слабо облагодетелствувана в духовната област от своята сестра с щита и тризъбеца (Емблемата на Англия е женска фигура с щит и тризъбец), се плъзгаше с изумителна лекота надолу към пропастта, като печаташе книжни пари и ги харчеше. Под напътствията на своите християнски пастири тя между другото се забавляваше и с такива постижения на човеколюбието като например осъждането на един младеж (Става дума за протестанта Лабар, обвинен в непочитание на разпятието и осъден на мъчителна смърт през 1766 г.) да му бъдат отрязани ръцете, езикът изтръгнат с клещи, а тялото изгорено живо, задето не коленичил в дъжда да почете някакво шествие от мръсни монаси, които минавали на петдесетина метра от него. Твърде вероятно е, когато този нещастник е бил екзекутиран, някъде в горите на Франция и Норвегия вече да са били пуснали корени и да са растели дърветата, белязани от онзи дървар — Съдбата — да бъдат отсечени и разбичени на дъски, за да се скове подвижна рамка с прикрепен към нея нож и чувал, която е оставила ужасни следи в историята (Гилотината, създадена по предложение на френския лекар Гилотен). Твърде възможно е под грубите сайванти на някои труженици на коравата земя около Париж в същия този ден да са били подслонени от лошото време грубите каруци, опръскани от селска кал, душени от свине и с накацали по тях кокошки, които Стопанинът-Смърт вече бил заделил, за да станат зловещите коли на Революцията. Но този Дървар и този Стопанин, макар да работят непрестанно, не вдигат шум и никой не ги чу, когато ходеха насам-натам с приглушени стъпки — още повече, да се съмняваш, че те са будни, означаваше да си безбожник и предател.
В Англия редът и закрилата на закона бяха толкова незначителни, че едва ли можеха да предизвикат национална гордост. По улиците на самата столица всяка нощ ставаха дръзки въоръжени грабежи и обири; официално съветваха семействата да не напускат града, без да са закарали мебелите си на сигурно място в някой склад; нощният разбойник ставаше търговец през деня и когато негов събрат-търговец разпозна един такъв и го разобличи като грабителя, който го беше спирал в качеството си на „капитан“, последният храбро стреля в главата му и отмина, без да слиза от коня си; пощенската кола бе нападната от седем души, като охраняващият застреля трима, но след това сам бе застрелян от останалите четирима „вследствие на повреда на оръжието му“, след което обирът бе извършен на спокойствие; този достолепен властник, кметът на Лондон, веднаж в Търнъм Грийн бе принуден от един разбойник да застане, без да мърда, и да му предаде скъпоценностите, които имаше у себе си, и тази знаменита личност бе ограбена пред очите на цялата си свита; затворниците в лондонските затвори водеха битки с надзирателите си и Законът изстрелваше по тях шрапнели от картеч и кръгли едри сачми; крадци отрязваха диамантени кръстове от шиите на благородници в дворцови приемни салони; в черквата „Свети Джайлс“ влязоха мускетари да търсят контрабандни стоки и тълпата стреля по мускетарите и мускетарите стреляха по тълпата и никой не считаше тия случки за нещо необикновено. Всичко това непрестанно създаваше на палача работа, която е нещо много по-лошо от излишна, и той непрестанно изпълняваше службата си: сковаваше дълги редици от различни престъпници, бесеше в събота заловения във вторник крадец, жигосваше дузини ръце в Нюгейт, изгаряше брошури пред входа на Уестминстър Хол, днес отнемаше живота на свиреп убиец, а утре — на окаян джебчия, откраднал шест пенса от някое селянче. Всички тези неща и хиляди като тях се случиха малко преди и през самата добра и стара хиляда седемстотин и седемдесет и пета година. Сред тях Дърварят и Стопанинът работеха незабелязани, а другите двама с големите челюсти и другите две с грозното и хубавото лице се движеха с доста шум и изпълняваха божествените си права с височайш произвол. Така годината хиляда седемстотин и седемдесет и пета водеше техни величества, а заедно о тях и хиляди други хора — между които и героите на този летопис — по пътищата, които се простираха пред тях.