Той отново взе косата й в ръката си и я разгледа внимателно.
— Същата е. Как е възможно! Кога беше това! Как беше това!
Докато съсредоточеното изражение се връщаше на челото му, той изглежда схвана, че то се появява и на нейното чело. Извърна я към светлината и я погледна.
— Тя беше сложила глава на рамото ми през онази нощ, когато ме извикаха — страхуваше се, че излизам, макар че аз не се уплаших — и когато ме отведоха в Северната кула, ги намериха на ръкава ми. „Ще ми ги оставите ли? Не могат да ми помогнат да избягам тялом, а само духом.“ Това бяха думите, които казах. Помня ги много добре.
Движенията на устните му изрекоха много пъти тази реч, преди той да може да я произнесе гласно. Но когато проговори, думите му бяха свързани, макар че ги намираше бавно.
— Как беше това? Вие ли бяхте това?
Той се обърна към нея така внезапно, че двамата зрители отново понечиха да се втурнат към тях. Но тя остана съвършено неподвижна и спокойна в ръцете му и само тихо промълви:
— Моля ви, любезни господа, не се доближавайте до нас, не говорете и не се движете!
— Я чуй! — възкликна той. — Чий глас беше това?
При този вик ръцете му я пуснаха и заскубаха бялата му коса в лудешки унес. Той скоро стихна, както стихваше всичко у него, с изключение на усърдието към работата му, и той отново сгъна малкото си пакетче и се опита да го завърже в пазвата си; но все още я гледаше и унило и недоверчиво клатеше глава.
— Не, не, не. Вие сте прекалено млада, прекалено разцъфнала. Не може да бъде. Виж какъв е затворникът. Това не са ръцете, които тя познаваше, това не е лицето, което тя познаваше, този глас тя никога не е чувала. Не, не. Тя беше — и той беше… преди бавните години в Северната кула… преди страшно много години. Как се казвате, мой нежен ангел?
Зарадвана от омекналия му глас и държане, дъщеря му падна на колене пред него и сложи умолително ръце на гърдите му.
— О, господине, друг път ще узнаете името ми, както и кои бяха майка ми и баща ми и как аз не знаех за тяхната тежка, тежка съдба. Но не мога да ви кажа това сега и не мога да ви го кажа тук. Единственото, което мога да ви кажа тук сега, е, че ви моля да ме докоснете и благословите. Целунете ме, целунете ме! О, мили, мили мой!
Студената му бяла коса се смеси с лъчистите й коси, които я стопляха и озаряваха, като че ли го бе огряла светлината на Свободата.
— Ако в моя глас чувате — не зная дали е така, но се надявам да е, — ако чувате в гласа ми някаква прилика с глас, който някога е бил сладка музика за ушите ви, плачете, плачете за него! Ако докосвайки моята коса, докосвате нещо, което ви напомня любима глава, почивала на гърдите ви, когато сте били млад и свободен, плачете за нея, плачете! Ако, когато ви говоря за Дома, който е пред нас и където аз ще ви служа вярно с целия си дълг, у вас се връща спомена за един Дом, който отдавна е опустял, докато бедното ви сърце е гаснело в страдание, плачете за всичко това, плачете!
Тя обгърна по-здраво шията му и го залюля на гърдите си като дете.
— Ако, когато ви говоря, най-скъпи мой, че мъките ви са свършили и че съм дошла тук, за да ви взема, и че ние ще заминем за Англия, където ще намерим мир и покой, ви карам да мислите за опустошения си полезен живот и за това, че родната ни Франция бе така зла към вас, плачете за това, плачете! И ако, когато ви кажа името си и кой е баща ми, който е още жив, и за покойната ми майка, вие разберете, че аз трябва да коленича пред любимия си баща, задето не съм се терзала по цял ден заради него и не съм плакала и будувала по цяла нощ, защото любовта на бедната ми майка бе скрила от мен неговите мъки, плачете за това, плачете! След това плачете за нея и за мен! Любезни господа, слава на бога! Чувствувам светите му сълзи по лицето си и хлиповете му блъскат в сърцето ми. О, вижте! Благодарете на бога заради нас, благодарете на бога!
Той се бе отпуснал в ръцете й, склонил лице върху нейната гръд: една толкова вълнуваща гледка и в същото време така ужасна с нечуваното зло и страданията, които я предшествуваха, че двамата наблюдатели на сцената скриха лица.
Дълго време нищо не нарушаваше тишината на таванската стая; развълнуваната му гръд и разтреперано тяло отдавна се отпуснаха в покоя, който следва всяка буря — светски предобраз на покоя и тишината, в който най-после трябва да стихне и бурята, наречена Живот; те пристъпиха, за да вдигнат бащата и дъщерята от пода. Той постепенно се беше свлякъл там и лежеше безчувствен. Тя се беше сгушила до него, за да лежи главата му върху нейната ръка, а падналите й върху лицето му коси го скриваха от светлината.