— Ако е възможно, без да го тревожим — каза тя, повдигайки ръка към мистър Лори, който се бе навел над тях, след като многократно бе издухал носа си, — да се уреди да напуснем веднага Париж, така че да го отведем направо от вратата…
— Но помислете. В състояние ли е той да понесе пътуването? — попита мистър Лори.
— По-зле би понесъл оставането си в този град, така ужасен за него.
— Вярно е — каза Дефарж, който беше коленичил, за да гледа и чува какво става. — Дори нещо повече; от всяка гледна точка за мосю Манет е по-добре да е извън Франция. Да наема ли карета и пощенски коне?
— Това е делови въпрос — каза мистър Лори, който с най-голяма бързина си възвърна методичното държане, — а щом ще вършим работа, да я вършим.
— Тогава бъдете така добри — настоя мис Манет, — да ни оставите тук. Виждате как се е успокоил и не можете да се боите да ме оставите с него сега. И каква опасност има? Ако заключите вратата, за да е сигурно, че няма да ни безпокоят, не се съмнявам, че като се върнете, ще го намерите така спокоен, както го оставяте. Във всеки случай аз ще се грижа за него до завръщането ви и след това направо ще го отведем.
Нито мистър Лори, нито Дефарж бяха склонни на това и предпочитаха единият от тях да остане. Ала тъй като трябваше да се осигурят не само кола и коне, но и документи за пътуването, и тъй като нямаше много време, защото денят преваляше, най-после те набързо си разпределиха работите, които имаше да се вършат, и незабавно тръгнаха по тях.
Тогава, със спускането на мрака, дъщерята сложи глава на твърдия под до баща си и се загледа в него. Мракът все повече се сгъстяваше и двамата останаха да лежат неподвижно, докато през пролуките на стената проблесна светлина.
Мистър Лори и мосю Дефарж бяха осигурили всичко за пътуването и бяха донесли със себе си освен пътни плащове и завивки, още хляб, месо, вино и горещо кафе. Мосю Дефарж остави провизиите и лампата, които носеше, на скамейката на обущаря (в стаичката нямаше нищо друго освен едно дъсчено легло) и заедно с мистър Лори разбудиха затворника и му помогнаха да се изправи на крака.
Лицето му изразяваше уплаха и почуда — под тях никой не би могъл да прочете тайните на мисълта му. Дали знаеше какво се бе случило, дали си спомняше какво му бяха казали, знаеше ли, че е свободен — това бяха загадки, които ничий ум не би могъл да разреши. Опитаха се да го заговорят, но той беше тъй объркан, толкова бавно намираше отговорите си, че те се уплашиха от вцепенението му и решиха засега да не го закачат повече. От време на време той стискаше глава в ръцете си като обезумял нещастник — не го бяха виждали да прави това преди; и все пак дори самият глас на дъщеря му му доставяше известно удоволствие: когато тя говореше, той винаги се извръщаше към нея.
Изяде и изпи каквото му дадоха с покорството на човек, отдавна свикнал да се подчинява на принуда; после по същия начин наметна плаща и другите завивки, които му бяха донесли. Дъщеря му го хвана под ръка и той с готовност отвърна на това движение, като хвана — и задържа — ръката й в своите.
Започнаха да слизат; най-напред вървеше мосю Дефарж с лампата, а мистър Лори завършваше малката процесия. Не бяха изминали много от стъпалата на дългата главна стълба, когато той се спря и се загледа в тавана и стените.
— Помниш ли това място, татко? Помниш ли как си дошъл тук?
— Какво каза?
Но преди тя да успее да повтори въпроса си, той промърмори отговора, като че ли тя го бе питала отново.
— Дали си спомням? Не, не си спомням. Толкова отдавна беше.
Явно той изобщо нямаше никакъв спомен как е бил доведен от затвора в тази къща. Чуха го да промърморва „Сто и пет, Северната кула“ и когато се огледа наоколо, очевидно търсеше здравите стени на крепостта, които толкова дълго го бяха ограждали. Когато стигнаха двора, той инстинктивно промени походката си, като че ли очакваше вдигащ се мост и като не видя никакъв мост, а само каретата, спряла на улицата, пусна ръката на дъщеря си и отново се хвана за главата.
Край вратата нямаше тълпа, не се забелязваха хора по никой от многото прозорци, по улицата нямаше дори и един минувач. Царяха неестествена тишина и пустота. Виждаше се само една жива душа — това беше мадам Дефарж, която плетеше, облегната на рамката на вратата, и нищо не виждаше.
Затворникът влезе в каретата, последван от дъщеря си, но кракът на мистър Лори остана на стъпалото, задържан от плахата молба на пътника да му дадат инструментите и недовършените обувки. Мадам Дефарж незабавно подвикна на съпруга си, че ще ги донесе и продължавайки да плете, тръгна през двора и се изгуби от светлината на лампата. Донесе ги доста бързо и ги подаде в каретата, след което незабавно се облегна на вратата и продължи да плете, без да вижда нищо.