Дефарж се качи на капрата и даде нареждането: „Към бариерата.“ Кочияшът изплющя с камшика си и те затрополиха под слабата светлина на разлюлените над улицата фенери.
Под разлюлените фенери — ярки из хубавите улици и мъждиви из бедните, покрай осветени магазини, весели тълпи, блеснали кафенета и театри — стигнаха до една от вратите на града. В караулката войници с фенери „Вашите документи, пътници!“ — „Вижте какво, господин офицер — отвърна Дефарж, — това са документите на господина вътре, с бялата глава. Повериха ми ги, заедно с него самия в…“ Той сниши глас. Пламъчетата на казионните фенери трепнаха и една ръка в униформа пъхна един от тях в каретата, а очите на човека с тази ръка огледаха господина с бялата коса с поглед, който се различаваше от ежедневната или еженощна рутина. „Всичко е наред, карайте!“ — каза униформата. „Сбогом!“ — отвърна Дефарж. И тъй по една къса улица с надвиснали все по-слаби и по-слаби фенери най-после излязоха на големия път, осветен от звезди.
Под този свод от неподвижни и вечни светлини, някои от които са толкова отдалечени от нашата земя, че учените ни казват, че не се знае дори дали лъчите им са открили вече тази точка във вселената, където се страда и се вършат разни неща; под този свод нощните сенки бяха големи и черни. През цялото време до съмване, през студената и безпокойна нощ, те пак шепнеха в ушите на мистър Джарвис Лори — който седеше срещу погребания човек, когото бяха изкопали от гроба, и се чудеше какви ли негови способности са загубени завинаги и кои ще могат да се възстановят, — нашепвайки все същия въпрос:
— Радвате ли се, че сте възвърнат към живот?
И все същия отговор:
— Не знам.
ВТОРА КНИГА
ЗЛАТНАТА НИШКА
ГЛАВА I
СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ
Банката „Телсън“ край Темпъл Бар изглеждаше старомодна сграда дори през хиляда седемстотин и осемдесета година. Беше много малка, много мрачна, много грозна, много неудобна и тясна. Тя беше старомодна още и с това, че съдружниците в банката се гордееха, задето е толкова малка, гордееха се с нейната мрачност, грозота и теснотия. Дори се хвалеха именно с тези й особености и у тях гореше изричното убеждение, че ако беше по-привлекателна, щеше да бъде по-малко порядъчна. Това не беше само пасивна вяра, а активно оръжие, което те използваха срещу по-добре уредени банки. В „Телсън“, казваха те, нямаме нужда от простор, „Телсън“ няма нужда от светлина, „Телсън“ няма нужда от украса. „Ноукс и с-ие“ може да имат, също и „Братя Снукс“, но „Телсън“, слава богу!…
Всеки от съдружниците би лишил сина си от наследство, ако последният би настоявал да се построи нова сграда на „Телсън“. В това отношение банката много приличаше на самата Страна, която твърде често обезнаследяваше синовете си, задето са предлагали подобрения на закони и обичаи, които от дълго време са били подложени на остра критика, но от това само са ставали още по-внушителни.
Ето как банката „Телсън“ се бе превърнала в едно триумфално съвършенство на неудобството. След като най-после успееше да отвори една идиотски неподатлива, скърцаща и трополяща врата, човек падаше в банката „Телсън“ по две стъпала и идваше на себе си в окаяно помещенийце с две малки гишета, където хора в дълбока старост караха подадения им чек така да трепери, сякаш го вееше вятър, докато идентифицираха подписа на възможно най-мрачните прозорчета, вечно подложени на кална баня откъм Флийт Стрийт и които още повече тъмнееха от солидните си железни решетки и тежката сянка на Темпъл Бар. Ако естеството на работата налагаше човек да се срещне с директора, въвеждаха го в нещо като килия за осъдени на смърт, където размишляваше върху пропиления си живот, докато се появеше директорът с ръце в джобове и посетителят едва успяваше да премигне срещу него в зловещия полумрак. Парите ви влизаха и излизаха от стари проядени от червеи дървени чекмеджета, при отварянето и затварянето на които частици от тях влизаха в носа и гърлото ви. Банкнотите ви миришеха на мухъл, като че бързо се разлагаха отново на парцали. Златните ви и сребърни съдове се складираха в съседство с помийни ями, където зловонни изпарения след ден-два отнемаха блясъка им. Нотариалните ви актове отиваха в импровизирани хранилища, пригодени от кухни и перални и всичката мазнина от пергамента се изпаряваше във въздуха на банката. По-леките кутии със семейните ви документи отиваха на горния етаж в една Бармекидова (В една от приказките на „Хиляда и една нощ“ богаташът Бармекид поканил на обяд един беден човек и заповядал да сервират само празни блюда, като се преструвал, че ястията са чудесни) трапезария, на чиято огромна маса никога не се поднасяше обяд и където, дори през хиляда седемстотин и осемдесета година, първите писма, написани от вече остарялата ви любима или от малките ви деца, току-що бяха освободени от ужаса (Обичаят да се излагат главите на екзекутираните на оградата на Темпъл Бар бил отменен едва през 1772 г.) да бъдат гледани нежно през прозорците от главите, излагани на Темпъл Бар с безчувствена жестокост и свирепост, достойни за Абисиния или Ашанти.