Но наистина по онова време умъртвяването беше много модна рецепта във всички занаяти и професии и не на последно място в банката „Телсън“. Природата лекува всичко със Смъртта, защо и Законът да не постъпва така? Фалшификаторите биваха осъждани на смърт, за незаконно отваряне на писмо осъждаха на смърт; за кражба на читиридесет шилинга и шест пенса наказанието бе смърт; един човек, който пазел кон пред вратата на „Телсън“ и избягал с него, бе осъден на смърт; за един подправен шилинг осъждаха на смърт; три четвърти от всички регистрирани престъпления се наказваха със смърт. Не че това играеше някаква дори най-малка превантивна роля — почти си струва да се отбележи, че всъщност ставаше точно обратното, — но така се разчистваха (поне на този свят) неприятностите по всеки отделен случай и след него не оставаше нищо, което да изисква полагането на грижи. Така че банката „Телсън“, на своето време, както и другите по-големи банки, беше отнела толкова много човешки живота, че ако наредяха отсечените заради нея глави на Темпъл Бар, вместо да ги погребват тихомълком, те вероятно по един многозначителен начин, биха преградили пътя и на малкото светлина, която проникваше в приземния етаж.
Затрупани от всевъзможни стари шкафове и сандъни, старците мрачно и сериозно вършеха банкерския бизнес. Ако в Лондонския клон на „Телсън“ приемеха някой млад човек, скриваха го някъде, докато остарее. Държаха го на тъмно, като сирене, докато получи типичната Телсънова миризма и синкав мухал. Едва тогава го изваждаха на показ, за да го покажат важно заровен в големи книги и с външен вид и облекло изцяло в тон с общата атмосфера на банката.
Пред банката — но никога и в никой случай вътре в нея, освен ако не го повикаха — стоеше един човек за всичко, ту портиер, ту приносител на съобщения, който изпълняваше и ролята на жива фирмена табела. През работно време той винаги бе на мястото си, освен когато биваше изпращан с поръчка, и тогава го заместваше синът му: един зъл дванадесетгодишен хлапак, който бе одрал кожата на баща си. Хората разбираха, че банката „Телсън“ великодушно търпи този човек за всичко. Банката винаги бе търпяла някого за тая работа и сега, по стечение на времето и обстоятелствата, този пост се заемаше от именно този човек. Презимето му беше Крънчър и когато в детинството си се бе отрекъл чрез посредник от силите на мрака в източната енорийска църква „Хаундсдич“, той бе получил и добавъчното прозвище Джери.
Сцена на действието беше домът на мистър Крънчър на улица „Увиснала сабя“ в Уайтфрайърс; часът — седем и половина сутринта през един ветровит мартенски ден, лето господне хилядо седемстотин и осемдесето. Самият мистър Крънчър винаги наричаше летото господне „Ана Доминоус“, очевидно под впечатлението, че християнското летоброене започва от годината, когато тази популярна игра е била измислена от дамата, която й дала и името си.
Жилището на мистър Крънчър не се намираше в цветущ квартал и се състоеше от две единствени стаи дори ако преброим килера с малко единично прозорче. То обаче беше поддържано много прилично. Макар и още рано, стаята, където спеше, беше вече грижливо почистена и грубата чамова маса, върху която бяха наредени чашите и чинийките за закуска, беше застлана с много чиста бяла покривка.
Мистър Крънчър си почиваше под завивка от разноцветни парчета плат като някакъв Арлекин у дома си. Отначало спеше дълбоко, но постепенно започна да се върти и мърда в леглото, докато се измъкна над повърхността; шипестата му коса като че ли се канеше да накъса чаршафите на лентички. В този момент той възкликна с глас на страхотно раздразнение:
— Да ме вземат мътните, ако тая пак не се е фанала с ония неща!
Приличната и трудолюбива на вид жена, коленичила в един ъгъл, се изправи така бързо и с такъв трепет, че очевидно горните думи се отнасяха за нея.
— Нали! — каза мистър Крънчър, като надзърташе от леглото, търсейки единия си ботуш. — Пак си се фанала с твоите щуротии, нали?