Сред покварената тълпа, разпръсната нагоре-надолу из тази отвратителна сцена на действия, пратеникът си пробиваше път като човек, навикнал да се промъква без много шум. Скоро той намери вратата, която търсеше, и подаде писмото през едно прозорче в нея. Защото хората по онова време плащаха, за да гледат представлението в Олд Бейли, също както се плащаше и за да се погледат лудите в Бедлъм (Болница за душевноболни, построена през 1402 г. През XVII — XVIII век срещу заплащане разрешавали да наблюдават болните за забавление) — с тази разлика, че първото от тези развлечения беше много по-скъпо. Поради това вратите към Олд Бейли се пазеха зорко — с изключение само на онази обществена порта, през която престъпниците попадаха тук; тези врати бяха винаги широко отворени.
След известно забавяне и колебание вратата неохотно се открехна съвсем малко, колкото мистър Крънчър да може да се провре в съдебната зала.
— Какво дело се гледа? — попита той шепнешком човека до себе си.
— Още никакво.
— А какво предстои?
— Делото за държавна измяна.
— Дето разкъсват на четири, а?
— Аха! — отвърна човекът с наслада. — Ще го влачат на леса и после, полуобесен, ще го свалят и ще го разпорят пред собствените му очи. След това ще му изтръгнат вътрешностите и ще ги изгорят, докато той още гледа, а после ще му отсекат главата, а тялото му ще нарежат на четири. Това е присъдата.
— Ако го признаят за виновен, искате да кажете? — добави Джери, като че поставяше условие.
— О, ще го признаят — отвърна другият. — За това хич не се бой.
В този момент вниманието на мистър Крънчър се насочи към вратаря, който с бележката в ръка си проправяше път към мистър Лори. Последният седеше на една маса сред господата с перуки, недалеч от адвоката на подсъдимия — един господин с перука, пред когото имаше голям куп книжа, и почти точно срещу друг господин с перука и с ръце в джобовете, който бе съсредоточил цялото си внимание върху тавана на залата. Джери доста време кашляше дрезгаво, потриваше брада и правеше знаци с ръка, докато накрая привлече вниманието на мистър Лори, който се беше изправил, за да го открие с поглед; той кимна спокойно и отново седна на мястото си.
— Той пък какво общо има с това дело? — попита го човекът, с когото бе говорил.
— Да ме вземат дяволите, ако знам — отвърна Джери.
— Ами ти какво общо имаш с делото тогава, ако може да те попита човек?
— Да ме вземат дяволите, ако знам и това — отвърна Джери.
Диалогът им беше прекъснат от влизането на съдията, голямото раздвижване и шума, последвал от заемането на местата в залата. Скоро подсъдимата скамейка прикова интереса на всички. Двама стражари, които стояха там, излязоха и доведоха подсъдимия.
Всички присъствуващи, с изключение на загледания в тавана господин с перуката, отправиха очи към него. Дъхът на присъствуващите се понесе към него като море или вятър, или огън. Жадни лица с усилие надничаха иззад колони и ъгли, за да го зърнат; зрители от задните редове се изправяха, за да не пропуснат нито един косъм от него; хора в залата се опираха с две ръце на раменете на стоящите пред тях и се повдигаха, за да го видят на всяка цена — изправяха се на пръсти, качваха се на первази, качваха се върху всичко, за да видят всеки инч от него. Измежду последните, като оживял къс от шипестата стена на Нюгейт, се открояваше Джери, насочил към подсъдимия дъх на бира, с която бе наточил любопитството си, докато идваше насам. Този дъх се смесваше с други вълни на бира, джин, чай, кафе и какво ли не, които струяха към него и вече обливаха големите прозорци зад гърба му с облаци мръсна мъгла и дъжд.