ГЛАВА II
ПОЩЕНСКАТА КОЛА
През тази нощ към края на ноември пред първия от героите на тази история се простираше пътят към Дувър. За него Дувърският път се простираше пред пощенската кола за Дувър, която се мъкнеше тежко нагоре по Шутърс Хил. Заедно с другите пътници този човек вървеше покрай колата по хълма сред калта; не защото изпитваше и най-малко удоволствие от ходенето при такива условия, а понеже хълмът и хомотът, и калта, и колата бяха толкова тежки, че конете вече се бяха спирали три пъти, освен това веднаж се разбунтуваха и извъртяха колата напряко на пътя с намерението да я върнат обратно в Блакхият. Обаче и юздите, и камшикът, и кочияшът, и охраняващият бяха чели онзи член от военния устав, който забранява да се смята, че животните са надарени с разум, и убедително доказаха противното; конете капитулираха и се върнаха към дълга си.
С провесени глави и разтреперани опашки конете газеха из гъстата кал и от време на време затъваха и се препъваха, като че ли се разпадаха на части. Всеки път, когато кочияшът ги спираше с едно предпазливо „тпру-у, стой“, задният десен кон разтърсваше силно глава и всичко върху нея сякаш настояваше по необикновено категоричен начин, че колата няма да може да се изкачи по хълма. Всеки път при този шум нашият пътник се сепваше и разтревожваше, както се сепва неспокоен пътник.
Във всички долчини димеше мъгла, пропълзяла в самотата си нагоре по хълма като някой зъл дух, който търси покой и не го намира. Лепкава и много студена, мъглата прииждаше във въздуха на бавни вълни, които следваха и се разливаха една върху друга като вълните на някакво гибелно море. Тя беше толкова гъста, че скриваше от светлините на колата всичко освен собственото си движение и няколко ярда от пътя, а парата от уморените коне струеше и се сливаше с нея, като че ли те я бяха създали.
Още двама пътници, освен споменатия, пъшкаха нагоре по хълма наред с пощенската кола. И тримата бяха загърнати до очите и до над ушите и носеха ботуши. От това, което виждаше, нито един от тях не би могъл да каже как изглеждат другите двама; всеки беше се скрил под почти еднакъв брой завивки от очите на ума и очите на тялото на другите си двама спътници. В ония дни пътниците никак не бяха склонни да се доверяват бързо един другиму, тъй като всеки пътуващ можеше да бъде разбойник или съучастник на разбойници. Последното беше много вероятно, тъй като във всяка сменна станция или кръчма можеше да има някой, който получава заплата от „Капитана“ — като се започне от съдържателя и се свърши с последния коняр от обора. Тъй си мислеше стражът на дувърската поща в тая нощ през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година, докато колата тромаво се катереше по Шутърс Хил, а той самият стоеше на специалната си седалка горе отзад и потропваше с крака, без да изпуска от очите и от ръката си оръжейния сандък пред себе си, където върху цял пласт саби бяха наредени шест или седем заредени едрокалибрени пистолета, а най-отгоре лежеше зареден мускет.
В дувърската пощенска кола цареше обичайната задушевност, при която стражът подозираше пътниците, пътниците се подозираха един друг, а също и стража; всичките заедно подозираха всеки друг, а кочияшът беше сигурен единствено в конете, за които с чиста съвест би могъл да се закълне върху Стария и Новия завет, че са негодни за това пътуване.
— О-хо! — подвикна кочияшът. — Хайде, дръпнете още веднаж и сте на върха и тогава вече дяволите да ви вземат, щото ми взехте здравето, докато ви накарам да го езкачите! Джо!