Мухите отново зажужаха и г-н главният прокурор призова мистър Джарвис Лори.
— Мистър Джарвис Лори, вие сте служител в банката „Телсън“, нали?
— Да.
— През нощта на един петък през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година пътували ли сте по служба от Лондон за Дувър с дилижанса?
— Пътувах.
— Имаше ли други пътници в пощенската кола?
— Двама.
— Слязоха ли те през нощта по пътя?
— Да.
— Мистър Лори, погледнете подсъдимия. Беше ли той единият от тези двама пътници?
— Не мога да кажа със сигурност, че е бил.
— Прилича ли на някой от тези двама пътници?
— И двамата бяха така загърнати, нощта беше толкова тъмна и всички ние бяхме тъй необщителни един с друг, че дори това не бих могъл да кажа със сигурност.
— Мистър Лори, погледнете отново към подсъдимия. Представете си го загърнат, както са били онези пътници, има ли нещо във фигурата или стойката му, което да ви кара да мислите, че той не е бил един от тях?
— Не.
— Бихте ли се заклели, мистър Лори, че той не е бил един от тях?
— Не.
— Значи, поне казвате, че той може да е бил един от тях?
— Да. Само си спомням, че както те двамата, така и аз много се бояхме от разбойници, а обвиняемият не изглежда боязлив.
— Виждали ли сте някога престорена плахост, мистър Лори?
— Виждал съм, разбира се.
— Мистър Лори, погледнете пак подсъдимия. Можете ли да кажете със сигурност, че сте го виждали преди?
— Виждал съм го.
— Кога?
— Няколко дни по-късно се връщах от Франция и обвиняемият се качи в Кале на пощенския кораб, с който се върнах, и пътувахме заедно.
— В колко часа дойде той на кораба?
— Малко след полунощ.
— Посред нощ, значи. Той ли беше единственият пътник, който се качи на кораба толкова късно?
— Оказа се единственият.
— Оставете какво „се оказало“, мистър Лори. Беше ли той единственият пътник, който се качи на борда посред нощ?
— Да.
— Сам ли пътувахте, мистър Лори, или имахте спътник?
— С двама спътници. Един господин и една госпожица. Те са тук.
— Тук са. Имахте ли някакъв разговор с обвиняемия?
— Почти никакъв. Времето беше лошо, пътувахме дълго в бурно море и почти от единия до другия бряг лежах на едно канапе.
— Мис Манет!
Младата дама, към която по-рано се бяха обърнали всички погледи и сега се обърнаха отново, се изправи на мястото си. Баща й стана заедно с нея и задържа ръката и под своята.
— Мис Манет, погледнете подсъдимия.
Да се изправи пред такова състрадание и такава сериозна младост и красота, беше много по-мъчително за обвиняемия, отколкото да стои пред цялата тълпа. Той сякаш бе застанал заедно с нея на ръба на собствения си гроб и в момента дори съзнанието за втренчените в него любопитни погледи не можеше да го накара да остане неподвижен. Нервната му дясна ръка нареждаше тревите пред него на въображаеми цветни лехи в градина, а усилията да контролира и успокои дишането си разтрепераха устните му, от които кръвта се бе дръпнала в сърцето. Мухите отново зажужаха силно.
— Мис Манет, виждали ли сте обвиняемия преди?
— Да, сър.
— Къде?
— На борда на пощенския кораб, за който току-що стана дума, сър, и при същия случай.
— Вие ли сте младата дама, за която преди малко се говори?
— О, да, за съжаление аз съм.
Плачевният тон на състраданието й се смеси с по-малко мелодичния глас на съдията, който каза доста свирепо:
— Отговаряйте на зададените ви въпроси без коментари.
— Мис Манет, имахте ли някакъв разговор с подсъдимия по време на пътуването през Ла Манша.
— Да, сър.
— Възпроизведете го.
Сред пълна тишина тя започна с плах глас:
— Когато господинът се качи на борда…
— Подсъдимия ли имате пред вид? — запита съдията и сключи вежди.
— Да, ваше превъзходителство.
— Тогава казвайте „подсъдимия“.