— Когато подсъдимият се качи на борда, той забеляза, че баща ми — тук тя с любов обърна очи към стоящия до нея — е много уморен и много слаб. Баща ми беше толкова изнемощял, че се страхувах да не му липсва чистият въздух и му бях приготвила легло на палубата до стълбичката към кабините и аз седях на палубата, за да се грижа за него. Тази нощ нямаше други пътници освен нас четиримата. Подсъдимият беше тъй любезен да ме помоли за разрешение да ме посъветва как по-добре да подслоня баща си от вятъра и лошото време. Аз не бях успяла да направя добре това, тъй като не разбирах откъде ще идва вятърът, когато излезем от пристанището. Той ми помогна. Прояви голямо внимание и загриженост към състоянието на баща ми и съм сигурна, че беше искрен в това. Ето как се заговорихме.
— Позволете да ви прекъсна за момент. Сам ли се беше качил на кораба?
— Не.
— Колко души имаше с него?
— Двама французи.
— Разговаряха ли?
— Разговаряха до последния момент, когато французите трябваше да слязат в лодката си, за да се върнат на брега.
— Размениха ли си някакви книжа, подобни на тези списъии?
— Размениха си някакви книжа, но не знам какви.
— Приличаха ли на тези по форма и големина?
— Възможно е, но наистина не зная, макар че стояха и говореха шепнешком много близо до мен; бяха застанали най-горе на стълбата към кабините, за да им свети лампата, която висеше там; фенерът беше мъждив и те говореха много тихо, така че не чух какво си говореха и видях само, че гледат книжята.
— Сега по разговора ви с подсъдимия, мис Манет.
— Подсъдимият беше тъй откровен в доверието си към мен — което се дължеше на моята безпомощност, — както беше и мил, добър и услужлив към баща ми. Надявам се — тук тя избухна в сълзи — да не проявя днес неблагодарност, като му навредя.
Мухите пак бръмнаха.
— Мис Манет, ако подсъдимият не вижда, че вие крайно неохотно давате тези показания, които е ваш дълг да дадете, които трябва да дадете, които не можете да не дадете, то той е единственият тук, който не е наясно с това. Моля да продължите.
— Той ми каза, че пътувал по деликатна и трудна работа, която можела да вкара в беда много хора, и че поради това пътувал под друго име. Каза, че по тази работа бил дошъл във Франция няколко дни преди това и че може би дълго време ще му се налага често да пътува между Франция и Англия.
— Каза ли нещо за Америка, мис Манет? Бъдете точна.
— Опита се да ми обясни как е започнал този спор и каза, че, доколкото той можел да прецени, Англия не била права и постъпвала глупаво. Той добави шеговито, че може би Джордж Уошингтън щял да си спечели в историята почти толкова велико име, колкото и Джордж Трети. Но в начина по който го каза, нямаше нищо обидно; каза го на смях, просто тъй — за да минава времето.
При някоя много интересна сцена, когато към главния актьор са устремени много очи, зрителите несъзнателно имитират силно подчертаното му изражение. Докато даваше показанията си, лицето й беше мъчително напрегнато и угрижено, а през интервалите, докато съдията записваше думите й, тя наблюдаваше ефекта им върху защитника и обвинителите. Във всички кътчета на залата зрителите имаха същите изражения; голям брой чела като в огледало отразяваха челото на свидетелката, когато съдията вдигна глава от бележките си, изумен от ужасната еретическа забележка за Джордж Уошингтън.
Господин главният прокурор уведоми негово превъзходителство, че счита за необходимо, като предпазна мярка и от учтивост, да разпитат бащата на младата дама, доктор Манет. Призоваха последния.
— Доктор Манет, погледнете обвиняемия. Виждали ли сте го преди?
— Веднъж. Дойде в жилището ми в Лондон преди три или три и половина години.
— Познавате ли в него спътника си от пощенския кораб или можете ли да ни кажете, нещо за разговора му с дъщеря ви?
— Сър, не съм в състояние да направя нито едното, нито другото.
— Има ли някаква специална и особена причина да не можете да направите това?
— Има — отговори той глухо.
— Имали ли сте нещастието да прекарате дълго време в затвора в родината си без присъда, без дори да сте били обвинен в нещо, доктор Манет?
Той отговори с глас, който проникна до всяко сърце:
— Прекарах дълго време в затвора.
— Бяхте ли току-що освободен по времето, за което става дума?
— Така ми казаха.
— Нищо ли не си спомняте от това?
— Нищо. В ума ми има една празнота — от момента не мога дори да кажа кога е било това, — от момента, когато започнах да правя обувки в затвора, до момента, когато разбрах, че живея в Лондон с любимата си дъщеря, която виждате тук. Запознах се с нея, когато милостивият бог ми възвърна умствените способности, но не мога дори да кажа как се опознахме. Нищо не си спомням от този процес.