Господин главният прокурор седна на мястото си и бащата и дъщерята също седнаха.
След това в хода на делото възникна едно странно обстоятелство. Трябваше да се докаже, че подсъдимият, заедно с някакъв свой неразкрит съучастник, е пътувал с дилижанса за Дувър в тази петъчна нощ през ноември преди пет години и е слязъл през нощта от колата за заблуждение на място, където не останал, а се върнал обратно дванайсет мили до един гарнизон и корабостроителница и там събрал сведения. За тази цел призоваха един свидетел, който заяви, че подсъдимият е бил точно по това време в пушалнята на един хотел в този гарнизонен и корабостроителен град, където е очаквал някакво друго лице. Защитникът на обвиняемия разпитваше този свидетел, без да успее да изтръгне от него нищо друго, освен че не бил виждал подсъдимия никога преди това, когато джентълменът с перуката, който до този момент не бе свалил поглед от тавана на залита, написа няколко думи на къс хартия, сгъна го и го подхвърли на защитника. При следппщлта пауза последният разтвори бележката и се вгледа в обвиняемия с голямо внимание и любопитство.
— Твърдите ли отново, че сте напълно сигурен, че това наистина е обвиняемият?
Свидетелят беше напълно сигурен.
— Виждали ли сте някога човек, който много да прилича на обвиняемия?
Не чак с такава прилика (каза свидетелят), че да може да го припознае.
— Разгледайте внимателно онзи джентълмен, моя почитаем колега — и посочи хвърлилия бележката, — и след това разгледайте обвиняемия. Какво ще кажете? Приличат ли си много?
Ако не вземем под внимание, че видът на почитаемия му колега беше небрежен и разпасан, да не кажем разпуснат, приликата помежду им бе достатъчно голяма, за да порази не само свидетеля, но и всички присъствуващи, когато ги сравниха. След като замолиха негово превъзходителство да помоли почитаемия колега да свали перуката си, на което последният не особено любезно се съгласи, приликата стана много по-забележителна. Негово превъзходителство запита мистър Страйвър (защитника на подсъдимия) дали няма сега да се наложи да съдят мистър Картън (името на почитаемия колега) за държавна измяна. Не, разбира се, отвърна мистър Страйвър на негово превъзходителство, не, но той би желал да помоли свидетеля да каже дали случилото се веднъж не би могло да се случи два пъти, дали е щял да бъде така уверен, ако бе видял по-рано това доказателство за своята привързаност и дали сега, след като го е видял, все още е тъй уверен и така нататък. Резултатът от това беше, че този свидетел бе смазан на пух и прах като глинена паница и той загуби всякакво значение за делото.
Заслушан в показанията на свидетелите, мистър Крънчър междувременно се беше почти наобядвал с ръждата, която изсмукваше от пръстите си. Сега трябваше да види и чуе как мистър Страйвър крои казуса за пред съдебните заседатели и им го надява като костюм: той им показа, че патриотът Барсад е наемен шпионин и предател, безсрамен търговец на кръв и един от най-големите негодници на света след проклетия Юда — на когото той много приличал. Как добродетелният прислужник Клай е негов приятел и съучастник, за което бил и достоен; че тези фалшификатори и лъжесвидетели, хвърлили око на подсъдимия за своя жертва, защото някакви семейни работи във Франция (той бил от френско потекло) налагали той да пътува така често през Ла Манша — че заради други скъпи нему същества той не можел да разкрие естеството на тези работи дори когато от това зависел животът му. Че всички видели колко мъчително било за младата дама да даде показанията си, изтръгнати от нея в изопачен вид, които обаче не означавали нищо, тъй като били просто учтиви любезности, които млад джентълмен и млада дама, събрани при такива обстоятелства, било естествено да си разменят — с изключение на думите за Джордж Уошингтън, които били толкова прекалени, че не можели да се разглеждат в друга светлина освен като някаква чудовищна шега. Как, ако този опит на правителството да засили популярността си, въздействувайки върху най-низките чувства на омраза и страх у населението, се провалял, това щяло да бъде признак за неговата слабост и затова господин главният прокурор го бил раздухал толкова; как въпреки всичко казусът не почивал на нищо освен на злодейските и безчестни показания, които твърде често опорочават подобни процеси, с каквито били пълни углавните дела в страната. Тук обаче негово превъзходителство се намеси и каза (с толкова мрачно лице, сякаш не говореше истината), че не можел да седи на мястото си и да допусне такива намеци.