Понеже очевидно някой трябваше да каже: „Съвсем не на всеки!“ — каза го мистър Лори, може би не съвсем безкористно, а от желание пак да се вмъкне в групата.
— Така ли мислите? — каза мистър Страйвър. — Е, добре! Вие бяхте там през целия ден и сигурно знаете. Освен това сте делови човек.
— И като такъв — рече мистър Лори, когото вещият в правото адвокат придърпа отново в групата, тьй както преди малко го бе избутал от нея, — и като такъв, ще помоля доктор Манет да разпусне събранието ни и ни нареди да се разотидем по домовете си. Мис Луси не изглежда добре, за мистър Дарней денят беше ужасен, а всички сме уморени.
— Говорете само от свое име, мистър Лори — каза Страйвър, — на мен ми предстои да работя и през нощта. Говорете само от свое име.
— Говоря от свое име и от името на мистър Дарней, и на мис Луси, и — мис Луси, не мислите ли, че мога да говоря от името на всички ни? — Той зададе въпроса си натъртено и погледна баща й.
Последният се бе втренчил в Дарней и на лицето му като че застиваше много особено напрегнато изражение, което се задълбочаваше в гримаса на неприязън и недоверие, примесено дори със страх. С появата на това странно изражение у него мислите му се разсеяха някъде.
— Татко — каза Луси, като нежно сложи ръка върху неговата.
Той бавно се отърси от сянката и се извърна към нея.
— Да си вървим ли у дома, татко?
Той отвърна с едно продължително „да-а“.
Приятелите на оправдания подсъдим се бяха разотишли, смятайки — както той самият им бе казал, — че няма да го освободят тази нощ. Почти всички лампи в коридорите бяха изгасени и вече със скърцане и дрънчене затваряха железните врати; грозното място опустя до следващата сутрин, когато отново щяха да го изпълнят хора, доведени тук от любопитството си към бесилките, позорния стълб, стълба за наказания с камшик и жига. Луси Манет излезе на чист въздух, като вървеше между баща си и мистър Дарней. Спряха файтон и бащата и дъщерята се качиха в него.
Мистър Страйвър се бе разделил с тях в коридора, за да си пробие път до гардероба. Една друга личност, която не се бе присъединила към групата, нито бе разменила дума с някого от тях, а бе останала облегната на стената там, където сянката й беше най-тъмна, сега мълчаливо и тръгна след останалите и изчака, докато файтонът тръгна. След това се приближи до мистър Лори и мистър Дарней, застанали на тротоара.
— Е, мистър Лори! Можели вече деловите хора да разговарят с мистър Дарней?
Никой не бе благодарил на мистър Картън за участието му в днешния процес: никой не знаеше за неговата роля в него. Той бе свалил тогата си и външният му вид никак не бе спечелил от това.
— Сигурно би ви се сторило забавно, мистър Дарней, ако знаехте каква борба се води в ума на деловия човек, когато деловият му ум е раздвоен между добродушен подтик и необходимостта да изглежда делови.
Мистър Лори се изчерви и каза топло:
— Вие споменахте това вече, сър. Ние, деловите хора, които служим на някоя фирма, не сме господари сами на себе си. Трябва да мислим повече за фирмата си, отколкото за самите нас.
— Зная, зная — отвърна небрежно мистър Картън. — Не се засягайте, мистър Лори. Вие не сте по-лош от другите, сигурен съм в това, дори смея да кажа, че сте по-добър.
— И наистина, господине — продължи мистър Лори, без да обръща внимание на думите му, — аз всъщност не зная какво общо имате вие с тези проблеми. Аз съм много по-възрастен от вас, затова ще ме извините, че ви го казвам, но аз наистина не зная да сте човек на бизнеса.
— Бизнес ли! Ама че го казахте, аз не съм от бизнеса.
— Това е жалко, господине.
— И аз така мисля.
— Ако работехте, щяхте може би да си вършите добре нещата.
— Господ да ви поживи, но не, нямаше да я върша — отвърна мистър Картън.
— Вижте, господине! — извика мистър Лори, съвсем разгорещен от безразличието му. — Бизнесът е много хубаво нещо, много почтено нещо. И ако деловите работи налагат понякога сдържаност, мълчание и ограничения, мистър Дарней е добре възпитан млад човек и знае как да извини тези неща. Мистър Дарней, лека нощ; и бог да ни благослови! Надявам се, че днес животът ви бе спасен, за да живеете дълго и преуспеете…Ей, файтон!
Ядосан на адвоката, а може би малко и на себе си, мистър Лори се вмъкна във файтона, който го понесе към банката „Телсън“. Картън, който миришеше на портвайн и не изглеждаше съвсем трезв, се изсмя и се обърна към Дарней:
— Странна случайност ни е събрала. Сигурно за вас това е особена нощ, да стоите сам с двойника си на улицата?
— Още едва ли мога да кажа — отвърна Чарлс Дарней, — че се чувствувам отново частица от този свят.