Когато остана сам, това странно създание взе свещ, приближи се до едно огледало, окачено на стената, и се заразглежда най-подробно.
— Харесва ли ти особено този човек? — промърмори той на собственото си отражение. — Защо трябва да ти харесва особено някой си, който прилича на тебе? У теб няма нищо за харесване, знаеш това. А, върви по дяволите! Какво ти е станало! Ама че причина да ти хареса някой — това, че ти показвал какво си могъл да станеш и откъде си изпаднал дотук! Ако си смените местата с него, щяха ли онези сини очи да гледат тебе вместо него и щеше ли развълнуваното й лице да съчувствува на тебе? Хайде, кажи си го с прости думи! Ти мразиш този човек.
За утеха той прибягна към виното си и го изпи за няколко минути, след което отпусна глава в ръцете си и заспа, а косата му се разпиля по масата и свещта покапа върху него, сякаш покривайки го със саван.
ГЛАВА V
ЧАКАЛЪТ
През ония дни доста се пиеше и повечето мъже пиеха много. Времето толкова е оздравило тези навици, че ако приведем дори една умерена цифра за количеството вино и пунш, които един човек можеше да погълне за една нощ, без да навреди на репутацията си на съвършен джентълмен, днес тази цифра ще изглежда смешно преувеличена. Учените правници решително не оставаха назад от колегите си, от която и да е друга учена професия в тази склонност към вакханалии, и мистър Страйвър, който вече бързо си пробиваше пътя към голяма и доходна практика, никак не отстъпваше на събратята си в това отношение, както не им отстъпваше и в други по-сухи области на юридическата практика.
Любимец на Олд Бейли, както и на редовните съдебни сесии, мистър Страйвър беше започнал предпазливо да отсича долните стъпала на стълбата, по която се изкачваше. Както на сесиите, така и в Олд Бейли канеха специално своя любимец и го приемаха с любещи обятия; всеки ден виждаха цветущата физиономия на мистър Страйвър да си пробива път към лицето на негово превъзходителство върховния съдия във Върховния кралски граждански съд, избуял от лехата перуники като скромен слънчоглед, който си пробива път към слънцето сред градината от ярко разцъфтели другари.
Веднъж в съда някой беше казал, че макар мистър Страйвър да е много гъвкав човек, а също така безскрупулен, бърз и дързък, той не притежавал онази способност да отдели най-същественото от купа показания и факти, което е едно от най-впечатляващите и най-необходими редки умения на един адвокат. Но в това отношение той се поправи изумително. С колкото повече работа се заемаше, като че ли толкова повече нарастваше способността му да стига до сърцевината и същността й; и колкото и до късно да гуляеше със Сидни Картън, на следващата сутрин знаеше доводите си като петте си пръста. Сидни Картън, най-мързеливият и най-необещаващият човек, беше големият съюзник на Страйвър. От края на лятната сесия до Архангеловден двамата изпиваха такова количество, че в него можеше да се пусне да плува кораб. Винаги и навсякъде, където Страйвър се явяваше по някакво дело, там беше и Картън, загледан в тавана, с ръце в джобовете. В провинцията те имаха един и същ съдебен окръг и дори там продължаваха оргиите си до късно през нощта и се говореше, че виждали Картън посред бял ден, клатушкайки се, да се промъква към квартирата си като котка след похождения. Най-после сред онези, които се интересуваха от въпроса, започна да се говори, че макар че Сидни Картън никога нямало да стане лъв, той бил изумително добър чакал и че в качеството си на такъв, изцяло разработвал делата на Страйвър.
— Десет часът, господине — каза човекът в кръчмата, когото бе помолил да го събуди, — десет часът е.
— Какво има?
— Десет часът е, господине.
— Как десет? През нощта?
— Да, господине. Ваше превъзходителство ме помолихте да ви събудя.
— О! Спомням си. Добре, добре.
След няколко унили опита да заспи отново, които келнерът ловко осуетяваше, като непрестанно разбъркваше огъня в продължение на пет минути, той стана, хвърли шапката си на главата и излезе. Зави по Темпъл и след като мина два пъти по Кингс Бенч Уок и покрай сградата на съдебния архив, за да се поосвежи, позвъни в кантората на Страйвър.
Писарят на Страйвър, който не вземаше участие в тези обсъждания, си беше отишъл и самият Страйвър отвори вратата. Беше по чехли и в широк халат, разтворен на врата, за да се чувствува по-свободно. В очите му се четеше онова диво, напрегнато и затъняло изражение, което се наблюдава у всички добре угаждащи си представители на неговото съсловие и може да се проследи от портрета на Джефрис (Джефрис (1648–1689) — върховен съдия в Англия при Джеймс II, известен с жестоките си съдебни разправи) насам, макар и прикрито с различни похвати на изкуството, в портретите на всяка пиянска епоха.