— Малко закъсня, умнико — каза Страйвър.
— Идвам почти навреме, може да е четвърт час по-късно.
Влязоха в една доста тъмна стая, целите стени на която бяха покрити с книги, а подът беше осеян с разпръснати книжа; в камината гореше буен огън. Върху решетката вреше чайник и сред хаоса от книжа се виждаше маса, блеснала от множество бутилки вино, бренди, ром, захар и лимони.
— Изглежда, вече си пийнал една бутилка, Сидни.
— Тази вечер две, струва ми се. Вечерях с днешния клиент, по-точно го гледах как вечеря — все едно!
— Доводът, който измисли при идентифицирането, беше рядко удачен. Как ти дойде на ума? Кога ти хрумна?
— Помислих си, че е доста хубав момък и че аз сигурно щях много да приличам на него, ако бях имал късмет.
Мистър Страйвър се смя, докато преждевременно увисналият му корем се разтресе.
— Стига с твоя късмет, Сидни! На работа, на работа!
Доста намусено чакалът разкопча палтото си и отиде в една съседна стая, откъдето се върна с голяма кана студена вода, леген и няколко пешкира. После потопи пешкирите във водата, леко ги изстиска и ги уви около главата си, така че се превърна в отвратителна гледка, след което седна на масата и каза:
— Сега съм готов!
— Тая вечер нямаме много работа, умнико — каза весело мистър Страйвър, преглеждайки книжата.
— Колко?
— Само две дела.
— Дай първо по-трудното.
— Ето ги, Сидни. Започвай стрелбата!
След това лъвът се излегна удобно на едно канапе край масата с напитките, докато чакалът седна от другата й страна на отделна, осеяна с книжа маса, където бутилките и чашите също му бяха подръка. И двамата непрестанно прибягваха до питиетата на масата, но всеки го правеше по различен начин: лъвът почти през цялото време лежеше с ръце под колана си и гледаше огъня или от време на време хвърляше поглед на някой по-незначителен документ; чакалът, със сключени вежди и напрегнато лице, беше тъй погълнат от работата си, че очите му даже не проследяваха ръката, която протягаше към чашата си и често пипнешком я търсеше по цяла минута и повече, докато я намери и поднесе до устните си. На два-три пъти проблемът така се забъркваше, че чакалът ставаше и отново намокряше пешкирите. От тези странствувания до каната и легена той се връщаше с такива чудати мокри чалми, които думите не са в състояние да опишат, а неговата сериозност и угриженост ги правеха още по-смешни.
Най-после чакалът стъкми пълно угощение за лъва и му го поднесе. Лъвът го разглеждаше внимателно и предпазливо, подбираше си това или онова, правеше тук-там някои забележки и чакалът му помагаше и в едното, и в другото. След като угощението бе напълно обсъдено, лъвът отново пъхна ръце под колана си и легна да размишлява. Чакалът подкрепи гърлото си с чаша, а главата — с нов компрес и се зае с приготвянето на втория обяд; последният бе поднесен на лъва по същия начин и когато приключиха и с него, часовниците биеха три часа сутринта.
— Ето че свършихме, Сидни, налей си сега чаша пунш — каза мистър Страйвър.
Чакалът свали пешкирите от главата си, която отново се бе сгорещила, поразкърши се, прозя се, потрепера и си наля от пунша.
— Ти се оказа много прав днес, Сидни, по въпроса за тия свидетели по обвинението. Предвиди всички въпроси, които им зададоха.
— Не съм ли винаги прав?
— Не го отричам. Какво ти е развалило настроението? Я му налей малко пунш да го пооправиш.
Чакалът отново се подчини с неодобрително сумтене.
— Старият Сидни Картън от пансиона в Щрусбъри — каза Страйвър, като клатеше глава при мисълта за миналото и настоящето му, — старата люлка Сидни. До преди секунда горе, сега долу; ту в настроение, ту унил.
— Да — въздъхна другият в отговор, — същият Сидни, със същия късмет. Още тогава пишех домашните на другите момчета и рядко приготвях собствените си.
— И защо?
— Бог знае. Предполагам, че изобщо съм си такъв.
Той седеше с ръце в джобовете и протегнати крака и гледаше в огъня.
— Картън — каза приятелят му, като застана срещу него със застрашителен вид, като че ли решетката на камината беше пещ, в която се нажежават усърдието и постоянството и единствената помощ, от която се нуждаеше старият Сидни Картън от пансиона в Шрусбъри, беше да го бутнат в нея, — у тебе винаги нещо е куцало. Не можеш да се мобилизираш, не си целенасочен. Виж мене.
— О, досада — отвърна Сидни, като се изсмя малко по-весело, — да не вземеш ти да ми даваш напътствия!