— Тук съм! — отвърна стражът.
— Колко ти е часът, Джо?
— Единайсе и десет вече.
— По дяволите! — възкликна ядосаният кочияш. — И още не сме качили Шутърс! Хайде! Дий! Вървете!
Камшикът пресече едно от най-решителните отрицания на категоричния кон и той се втурна нагоре, а трите останали животни го последваха. И отново дувърската поща се затътрузи нагоре, а ботушите на нейните пътници зацопаха в калта край нея. Те бяха спрели заедно с колата и не се бяха отделили от нея. Ако някой от тримата бе дръзнал да предложи на друг да продължат да вървят в мъглата и мрака напред, той би се изложил в много голяма степен на риска да бъде застрелян на място като разбойник.
Последният порив на конете закара колата на върха на хълма. Конете пак спряха да си поемат дъх, а стражът слезе да застопори колата за спускането и отвори вратата, за да се качат пътниците.
— Хей, Джо! — извика кочияшът предупредително, поглеждайки надолу от кабинката си.
— Какво има, Том?
И двамата се ослушаха.
— Чува ми се, че насам препуска кон, Джо.
— А на мен ми се чува кон в галоп, Том — отвърна стражът, като пусна вратата и чевръсто се качи на мястото си. — Господа! В името на краля, говоря на всички ви!
С тази набързо изречена молба, прозвучала като заклинание, той свали предпазителя на блъндърбъса си и зае отбранителна позиция.
Пътникът, когото вече познаваме, беше на стъпалото на дилижанса и тъкмо се канеше да влезе, а другите двама бяха зад него и се готвеха да го последват. Той остана на стъпалото, наполовина вътре, наполовина отвън. Всички гледаха от кочияша към стража и от стража към кочияша и се ослушваха. Кочияшът погледна назад и стражът се взря в същата посока и дори категоричният кон наостри уши и се извърна, без да противоречи.
Тишината, последвала след спирането на тропота и клатушкаието на колата, правеше нощната тишина още по-дълбока. Запъхтяното дишане на конете предаваше на колата едно трептене като че ли от възбуда. Сърцата на пътниците биеха толкова силно, че може би се чуваха; но във всеки случай в настаналата тишина се усещаше присъствието на задъхани и затаили дъх хора с учестен в очакване пулс.
Тропотът на галопиращ кон се изкачваше бързо и бясно по хълма.
— Ей, там! — извика стражът с всичката сила на гласа си. — Ей, там! Стой! Ще стрелям!
Тропотът изведнаж секна и сред плясък и блъскане из мъглата се чу глас:
— Това дувърската поща ли е?
— Няма значение какво е! — отвърна стражът. — А ти кой си?
— Кажете това ли е колата за Дувър?
— Защо ви е да знаете?
— Ако е тя, трябва ми един от пътниците.
— Кой пътник?
— Мистър Джарвис Лори.
Нашият пътник показа, че това е неговото име. Стражът, кочияшът и другите двама пътници го следяха с недоверчиви погледи.
— Не мърдайте от мястото си — извика стражът на гласа в мъглата, — защото, ако направя грешка, за вас тя ще бъде непоправима. Господинът на име Лори да отговори.
— Какво има? — попита тогава пътникът с леко разтреперан глас. — Кой ме търси? Ти ли си, Джери?
— Да, мистър Лори.
— Какво има?
— Съобщение за вас с нареждане да ви последва. Оттам е. „Телсън и с-ие“.
— Познавам този вестоносец — каза мистър Лори на стража и скочи обратно на пътя. Отзад му помогнаха по-скоро бързо, отколкото учтиво, другите двама пътници, които незабавно се покатериха в колата, затвориха вратата и вдигнаха прозореца.
— Може да приближи, няма нищо опасно.
— Надявам се да е тъй, но не мога да бъда чак толкова дяволски сигурен — произнесе стражът в груб монолог. — Хей, ти!
— Хей и ти! — каза Джери, с глас по-дрезгав отпреди.
— Приближи се ходом! Разбра ли ме добре? И ако на седлото ти има кобури, внимавай да не бъде ръката ти близо до тях, че много често правя някоя бърза грешка с оловото. Хайде сега ела да те видим.
Из въртопите мъгла бавно се появиха фигурите на кон и ездач, които приближиха до дилижанса и застаналия край него пътник. Ездачът се наведе и като не сваляше очи от стража, подаде на пътника малка сгъната бележка. Конят на ездача беше запъхтян, а и ездачът и конят бяха целите покрити с кал, от копитата на коня до шапката на човека.
— Стража! — каза пътникът със спокойна и делова увереност.
Зоркият страж, който с дясната си ръка държеше приклада на вдигнатия си мускет, а с лявата цевта му и не изпускаше от очи конника, отговори кратко.
— Сър?
— Няма от какво да се опасявате. Работя в банката „Телсън“ в Лондон. Сигурно знаете банката „Телсън“ в Лондон. Отивам в Париж по служба. Ето ти една крона да се почерпиш. Може ли да прочета бележката?