— Чудно ми е — каза мистър Лори, като спря да се оглежда, — че държи при себе си този спомен за своите страдания!
— И защо ви е толкова чудно? — сепна го рязък въпрос.
Беше го задала мис Прос, буйната червенокоса жена със силни ръце, с която се бе запознал в хотела „Крал Джордж“ в Дувър и отношенията му с която се бяха подобрили след това.
— На мене ми се струва… — започна мистър Лори.
— Пфу! Струвало му се! — каза мис Прос и мистър Лори млъкна.
— Как сте? — запита след това тази дама доста остро и все пак сякаш искаше да покаже, че не му е сърдита.
— Доста добре, благодаря — отвърна благо мистър Лори. — А вие как сте?
— Не мога да се похваля особено — отвърна мис Прос.
— Така ли?
— Да, така — рече мис Прос, — много съм разтревожена за моята Птичка.
— Така ли?
— За бога, кажете нещо друго освен това „така ли“ или ще ме накарате да се пръсна от нерви — каза мис Прос, която, освен че бе ниска на ръст, обичаше краткостта.
— Наистина ли тогава! — поправи се мистър Лори.
— И „наистина ли“ е доста лошо — отвърна мис Прос, — но все пак е по-добре. Да, много съм разтревожена.
— Мога ли да ви попитам за причината?
— Не желая дузини хора, които изобщо не са достойни за Птичката, да идват тук и да се грижат за нея.
— Нима идват цели дузини?
— Стотици — отвърна мис Прос.
За тази дама беше характерно (както и за други хора преди и след нея), че когато се усъмняха в някое нейно твърдение, тя го преувеличаваше.
— Боже мой! — Мистър Лори изрече най-безопасната забележка, която успя да измисли.
— Живея с милото същество или пък то живее с мен и ми плаща за това, от което изобщо нямаше да има нужда, можете да се закълнете в това, ако можех да издържам сама себе си или двете, без да получавам някакъв доход — живеем заедно от десетгодишната й възраст. Много е тежко, наистина — каза мис Прос.
Като не разбираше какво точно е много тежко, мистър Лори поклати глава, използвайки тази важна част от особата си като вълшебна мантия, която приляга на всичко.
— Непрестанно идват всевъзможни хора, които изобщо не са достойни за милото Птиченце — каза мис Прос. — Когато вие поставихте началото на това…
— Нима аз поставих началото, мис Прос?
— А не бяхте ли вие? Кой върна баща й към живот?
— О, ако това наричате поставяне на началото… — каза мистър Лори.
— Предполагам, няма да го наречете „слагане на край“? Казвам, че още когато започнахте всичко това, беше достатъчно тежко; не че упреквам в нещо доктор Манет, освен че не е достоен да има такава дъщеря, което не е негова вина, тъй като не би могло да се очаква при каквито и да било обстоятелства някой да я заслужава. Но наистина сега е двойно и тройно по-тежко с тези многочислени тълпи, които и след него (на него бих простила) се опитват да отклонят чувствата на Птиченцето от мене.
Мистър Лори знаеше, че мис Прос е много ревнива, но също така вече бе успял да разбере, че под маската на своето чудачество тя бе едно от ония самоотвержени същества — каквито се срещат само сред жените, — които само от обич и възхищение се превръщат в доброволни роби на младостта, след като тяхната е отминала, на красотата, която никога не са притежавали, на образованието, което не са имали щастието да получат, и на светлите надежди, които никога не са огрявали техния собствен мрачен живот. Той достатъчно добре познаваше света, за да знае, че в него няма нищо по-хубаво от вярната служба на сърцето. Към тези нейни чувства, ни най-малко непримесени с материален интерес, той изпитваше такова дълбоко уважение, че подреждайки в ума си хората според заслугите им — всички ние правим това в една или друга степен, — той поставяше мис Прос много по-близо до низшите ангелски чинове, отколкото много дами, несравнимо по-облагодетелствувани от природата и изкуството, които имаха сметки в банката „Телсън“.
— Никога не е имало и няма да има друг човек, достоен за Птиченцето — каза мис Прос, — само брат ми Соломон щеше да е достоен за нея, ако не беше направил една грешка в живота си.
Ето сега и тук: разпитвайки мис Прос за личната й история, мистър Лори бе установил факта, че брат й Соломон е безсърдечен мошеник, който й беше взел всичко, каквото притежавала, и го бе пропилял със спекулации, а след това без никаква нотка на угризение я беше изоставил в бедност. Мис Прос бе така лоялна и искрена в любовта си към своя брат (като правеше само тази незначителна уговорка за дребната му грешка), че мистър Лори се отнасяше много сериозно към това й чувство, което също имаше дял в доброто му мнение за нея.