— Тъй като в момента сме сами и сме и двамата делови хора — каза той, след като се върнаха във всекидневната и седнаха там приятелски, — разрешете ми да ви запитам: в разговорите си с Луси докторът споменава ли още за обущарския си период?
— Никога.
— И все пак държи до себе си това столче и инструментите?
— А! — отвърна мис Прос и поклати глава. — Не казвам, че не мисли за това време вътре в себе си.
— Смятате ли, че мисли много за него?
— Да — каза мис Прос.
— Представяте ли си… — започна мистър Лори, но мис Прос го пресече с думите:
— Никога не си представям нищо. Изобщо нямам въображение.
— Поправям се: предполагате ли — надявам се, че понякога си позволявате да предполагате?
— Много рядко.
— Не предполагате ли — продължи мистър Лори, като я гледаше мило и с насмешливо пламъче в светлите си очи, — че доктор Манет може да има някаква собствена теория, която е запазил през всичките тези години, свързана с причината за неговото затворничество, може би дори за името на виновника за това?
— По този въпрос предполагам само това, което ми казва Птиченцето.
— И тя смята?
— Тя смята, че има.
— Моля ви, не ми се сърдете, че ви задавам всички тези въпроси, защото аз съм просто един скучен човек на бизнеса, а и вие сте делова жена.
— И скучна? — запита спокойно мис Прос.
Мистър Лори съжаляваше, задето употреби това скромно прилагателно, и отвърна:
— Не, не, не. Разбира се, че не. Но да се върнем на въпроса. Не е ли учудващо, че доктор Манет, който — както всички ние сме уверени — е безусловно невинен в каквото и да било престъпление, никога не говори нищо по този въпрос? Не искам да кажа, че би трябвало да разисква тези неща с мен, макар че той е от много години в делови отношения с мен и вече сме близки, но защо не с хубавата си дъщеря, към която е така предано привързан и която е така предано привързана към него? Повярвайте ми, мис Прос, не повдигам този въпрос пред вас само от любопитство, а от най-жив интерес.
— Ами доколкото мога да разбера, а вие сигурно не смятате, че разбирам много — каза мис Прос, омекнала от извинителния му тон, — той се страхува от тази тема.
— Страхува ли се?
— Струва ми се, че е съвсем ясно защо се страхува. Това е един ужасен спомен. Освен това тогава е загубил паметта си. Като не знае как е загубил паметта си и как си я е възвърнал, той може би непрестанно се бои, че може да я загуби отново. Според мен това е достатъчно, за да му е неприятна темата.
Мистър Лори не бе очаквал да чуе такава дълбока забележка.
— Вярно е — отвърна той — и затова е страшно да се мисли. И все пак аз се съмнявам, мис Прос, дали за доктор Манег е полезно постоянно да го подтиска в себе си. Всъщност тъкмо това съмнение и безпокойството, което то понякога ми причинява, ме накараха да поведа този разговор.
— Нищо не може да се направи — отвърна мис Прос и поклати глава. — Докосне ли се тази струна, състоянието му веднага се влошава. По-добре е да не я закачате. Накратко казано, не я закачайте, независимо дали така ви харесва, или не. Понякога става посред нощ и ние горе го чуваме да ходи напред-назад, да ходи напред-назад, напред-назад в собствената си стая. Тя изтичва при него и те продължават заедно, вървят напред-назад, докато се успокои. Но той никога не й казва нито дума за причините за това свое безпокойство и тя счита за най-добре да не му намеква за това. Те вървят напред-назад в мълчание, докато благодарение на нейното присъствие и обич той дойде на себе си.
Независимо че мис Прос бе отрекла, че има въображение, от нейното повторение на фразата „върви напред-назад“ личеше, че схваща колко мъчително е човек да бъде непрестанно преследван от една тъжна мисъл и това доказваше, че тя всъщност притежава това умствено качество.
Казахме, че на този ъгъл ехото звучеше по много чуден начин. Сега то бе започнало да отеква тъй звучно под стъпките на приближаващи нозе, че сякаш самото споменаване на мъчителното вървене напред-назад бе задействувало отгласа.
— Идват! — каза мис Прос и стана, за да прекрати разговора. — И сега много скоро ще се изтърсят и стотици хора.
Акустичните свойства на този уличен ъгъл бяха толкова необикновени, такова чувствително ухо беше това място, че когато мистър Лори застана на отворения прозорец, за да види бащата и дъщерята, чиито стъпки чуваше, на него му се стори, че те никога няма да се появят. Отгласът не само че заглъхваше, сякаш стъпките са отминали, но на тяхно място се чуваше и ехо на други стъпки, които никога не приближаваха и внезапно замираха завинаги, и то когато изглеждаше, че са най-близко. Все пак бащата и дъщерята най-после се появиха и мис Прос ги очакваше на пътната врата.