Макар буйна, червенокоса и мрачна, мис Прос представляваше приятна гледка, докато сваляше бонето на своята любимка и го докосваше с края на кърпичката си и издухваше праха от него, и сгъваше мантото й, за да го прибере, и приглаждаше гъстите й коси с такава гордост, сякаш това бяха собствените й коси, а тя самата беше най-суетната и най-хубавата жена. Не по-малко приятна гледка представляваше и нейната любимка, която я прегръщаше, благодареше й и протестираше, че си създавала много грижи заради нея — последното тя се осмеляваше да казва само на шега, тъй като иначе мис Прос щеше да се обиди жестоко, да се оттегли в стаята си и да плаче. И докторът също представляваше приятна гледка, докато ги наблюдаваше и говореше на мис Прос, че разглезва Луси, но го казваше с толкова разглезващ глас и поглед, колкото имаше в държанието на мис Прос и даже повече, ако това изобщо бе възможно. Мистър Лори също представляваше приятна гледка, грейнал пред тази сцена в малката си перука и благодарящ на ергенската си звезда, че в напредналата му възраст го бе довела в този дом. Само стотиците хора още не се бяха появили да наблюдават гледката и мистър Лори напразно очакваше да се сбъдне предсказанието на мис Прос.
Дойде време за вечеря и стотиците хора все още не се появяваха. В разпределението на работата в това малко домакинство мис Прос се грижеше за долните помещения и винаги се справяше отлично. Вечерите й, макар и съвсем скромни, бяха така добре сготвени и поднесени с такива хубави прибори и сервизи — наполовина английски, наполовина френски, че не можеше да има нищо по-хубаво. Приятелското чувство на мис Прос беше от напълно практично естество и тя бе кръстосала надлъж и нашир Сохо и съседните квартали, за да издири обеднели французи (Става дума за френски хугеноти, потърсили убежище в протестантска Англия след отменянето на Нантския едикт през 1685 г. от Луи (Людовик) XIV), които, изкушени от няколко шилинга, й издаваха кулинарни тайни. От тия изпаднали синове и дъщери на Галия тя бе овладяла такива чудни изкуства, че жената и момичето, които представляваха личния състав на прислугата, я считаха за някаква магьосница или за кръстницата на Пепеляшка; тя поръчваше птица, заек или някакъв зеленчук от градината и ги превръщаше в каквото си пожелае.
В неделни дни мис Прос обядваше и вечеряше на масата на доктора, но в другите дни настояваше да се храни в неизвестни часове или в долните помещения, или в собствената си стаичка на втория етаж — помещение в синьо, в което не се допускаше никой друг освен Птиченцето й. Тази вечер, в отговор на приятното лице на Птиченцето и неговите усилия да й достави удоволствие, мис Прос доста се отпусна и в резултат вечерята също мина много приятно.
Денят беше много горещ и след вечеря Луси предложи да седнат под чинара и там да пият виното на въздух. Тъй като всичко се въртеше около нея и ставаше както тя поиска, те излязоха навън под чинара, а тя донесе вино специално за мистър Лори. От известно време си бе присвоила службата на виночерпец на мистър Лори и докато седяха и разговаряха под чинара, тя се грижеше чашата му да е постоянно пълна. В това време над тях надничаха тайнствени гърбове и ъгли на къщи, а над главите им чинарът шепнеше по своему.
Но стотиците хора все още не се появяваха. Докато седяха под чинара, дойде само мистър Дарней, но той беше само един.
Доктор Манет го прие любезно, също и Луси. Мис Прос обаче получи внезапен пристъп на нервни тикове на главата и тялото и се оттегли в къщата. Тя често страдаше от тях и ги наричаше просто „гърчове“.
Докторът беше в отлично състояние и изглеждаше особено млад. В такива моменти приликата му с Луси беше много силна и както сега седяха един до друг — тя, отпуснала глава на рамото му, а той — отпуснал ръка на облегалото на стола й, беше много приятно човек да ги сравнява.
Цял ден той бе приказвал на най-различни теми с необичайна оживеност.
— Простете, доктор Манет — каза мистър Дарней, докато седяха под чинара, придържайки се към темата на разговора, който в момента се отнасяше за старите сгради в Лондон, — разглеждали ли сте хубаво Тауър?
— Били сме там с Луси, но набързо. Видели сме достатъчно от него, за да знаем, че е страшно интересно място, това е.
— Аз съм бил там, както си спомняте — каза Дарней с усмивка, макар и да се изчерви малко ядосано, — по друга причина и не в качеството на човек, който има възможност да види много от него. Докато бях там, ми разказаха нещо много интересно.