— И какво е то? — попита Луси.
— При някакво преустройство работниците попаднали на подземна килия, построена и забравена преди много години. Всеки камък от вътрешната стена бил покрит с надписи, издълбани от затворниците — дати, имена, оплаквания и молитви. На един ъглов камък в една чупка на стената някакъв затворник, който, изглежда, е бил отведен на екзекуция, бил изрязал последния си надпис — три букви. Били издълбани набързо с някакъв много лош инструмент и с несигурна ръка. Най-напред ги разчели като D. I. С., но като ги разгледали по-внимателно, разбрали, че последната буква е G. Нито бил записван, нито се помнел затворник с такива инициали и се изказали много безплодни предположения какво може да е било името му. Най-после някой предположил, че буквите не са инициали, а думата DIG (копай). Разгледали много внимателно пода под този надпис и в земята, под някакъв камък или тухла, или парче от плоча, намерили пепел от изгорена хартия, примесена с пепелта на малка кожена чанта или кутия. Никога няма да се узнае какво е бил написал неизвестният затворник, но той е бил написал нещо и го е бил скрил от тъмничаря…
— Татко! — възкликна Луси. — Ти си болен!
Докторът рязко се бе сепнал и се бе хванал за главата. Държанието и видът му ужасиха останалите.
— Не, мила, нищо ми няма. Падат едри капки дъжд и ме стреснаха. По-добре да влезем вътре.
Съвзе се почти мигновено. Наистина започнаха да валят едри капки дъжд и той им показа ръката си, върху която бяха капнали няколко. Но не спомена нито дума за откритието, за което му бяха разказали, и когато влязоха в къщата, опитното око на мистър Лори забеляза или му се стори, че забелязва на лицето на доктора, обърнато към Чарлс Дарней, същото онова особено изражение, с което го беше изгледал в коридорите на съда.
Той се съвзе обаче толкова бързо, че мистър Лори се усъмни в опитното си око. Ръката на златния великан в антрето едва ли бе по-стабилна от него, когато спря под нея и им каза, че все още се стряскал при леки изненади, това може би щяло да му остане завинаги, и че се бил сепнал от дъжда.
Беше време за чай и мис Прос го приготовляваше, обхваната от нов пристъп на гърчове, а стотиците хора още не бяха дошли. Мистър Картън беше наминал, но с него ставаха само двама.
Нощта беше така задушна, че макар да седяха на отворени врати и прозорци, горещината ги мъчеше. След като изпиха чая си, всички отидоха до един от прозорците и се загледаха навън в гъстия здрач. Луси седна до баща си, Дарней до нея, а Картън се облегна на прозореца. Завесите бяха дълги и бели и понякога внезапен напор на лятната буря, втурнал се иззад ъгъла, ги подемаше към тавана и ги развяваше като крила на призрак.
— Все още капките са нарядко, но са едри и тежки — каза доктор Манет. — Дъждът идва бавно.
— Но сигурно — каза Картън.
Говореха тихо, както обикновено говорят хората, когато наблюдават и чакат; както правят хора, които седят в тъмна стая и очакват да блесне светкавица.
По улиците хората се забързаха, за да се приберат или подслонят някъде, преди да се е разразила бурята; чудният ъгъл на ехото отекваше със звука на много приближаващи или отдалечаващи се стъпки, макар че не се виждаше жива душа.
— Колко много хора има наоколо и все пак сме в уединение! — каза Дарней, след като поседяха известно време заслушани.
— Много интересно, нали, мистър Дарней? — попита Луси. — Понякога, седнала тук някоя вечер, си представям… но дори споменът за тези глупави фантазии ме кара да треперя тази нощ, когато всичко е толкова тъмно и тържествено…
— Нека и ние да потреперим. Кажете ни, моля, какво си представяте?
— Сигурно на вас ще ви се стори глупаво. Тези приумици ни правят впечатление само когато на нас самите ни хрумнат, те не се разказват на други. Понякога вечер, като седя тук сама и слушам ехото, започва да ми се струва, че това е ехото на всички стъпки, които ще навлязат в нашия живот.
— Ако това е тъй, в живота ни ще навлезе огромна тълпа — намеси се Сидни с обичайната си мрачност.
Стъпките не преставаха и ставаха все по-забързани. Ъгълът повтаряше и приповтаряше звука им; някои им се струваха под самия прозорец, други като че в стаята; едни приближаваха, други се поспираха, трети напълно изчезваха — все из далечните улици, а тук не се виждаше никой.
— При всички ни ли ще дойдат тези стъпки, мис Манет, или ще трябва да си ги разделим помежду си?
— Не зная, мистър Дарней. Казах ви, че това са глупави фантазии, но вие ме помолихте да ги разкажа! Бях сама, когато ми хрумна това, и тогава си представих, че са стъпките на хора, които ще навлязат в моя живот и живота на баща ми.