— Аз ще ги приема в моя живот! — каза Картън. — Не задавам никакви въпроси и не поставям никакви условия. Голяма тълпа се е насочила към нас, мис Манет, и аз я виждам — на светлината на светкавицата. — Последните си думи той добави след едно ярко проблясване, което го освети, облегнат на прозореца.
— Чувам ги! — добави отново той след грохота на гръмотевицата. — Идват, ето ги — бързи, свирепи и разгневени!
С тези думи той като че описа рукналия пороен дъжд, който го прекъсна и заглуши всички гласове. Заедно с леещата се вода избухна и много силна гръмотевична буря и грохотът, светкавиците и дъждът не престанаха нито миг чак до полунощ, когато изгря луната.
В пречистения нощен въздух голямата камбана на „Свети Павел“ удряше един часа, когато мистър Лори, съпровождан от Джери, който беше обут във високи ботуши и носеше фенер, тръгна по обратния път към Кларкънуел. Някои отсечки от пътя между Сохо и Кларкънуел бяха много пусти и мистър Лори, като се боеше от разбойници, винаги ангажираше Джери да го придружава, макар че това задължение обикновено се изпълняваше най-малко два часа по-рано.
— Ама че нощ беше това, а, Джери! — каза мистър Лори. — Още малко и сигурно мъртвите щяха да наизскочат от гробовете си.
— Не съм виждал, а и не очаквам да видя такава нощ, в която да се случи подобно нещо — отвърна Джери.
— Лека нощ, мистър Картън — рече човекът на бизнеса. — Лека нощ, мистър Дарней. Дали някога ще преживеем отново заедно такава нощ!
Може би. Може би щяха да видят също и разбунената тълпа от хора, втурнала се към тях.
ГЛАВА VII
МОНСЕНЬОР В ГРАДА
Монсеньор, един от най-влиятелните велможи в кралския двор, даваше в парижкия си домедин от своите приеми, които се състояха два пъти месечно. Монсеньор беше във вътрешната стая, светилището на светилищата, светая светих за тълпата почитатели, които се трупаха във външните стаи. Монсеньор се канеше да изпие чашата си шоколад. Монсеньор беше в състояние с лекота да погълне извънредно много неща и някои мрачни мозъци смятаха, че той бързо поглъща самата Франция, но сутрешната му чаша шоколад не можеше даже да стигне до гърлото му без помощта на четирима силни мъже освен готвача.
Да. Четирима души — всички блеснали от великолепни украшения, а главният измежду тях не можеше да живее с по-малко от два златни часовника в джоба си, като по такъв начин се съревноваваше с благородната и целомъдрена мода, наложена от Монсеньор, — четирима души бяха нужни, за да пренесат ощастливения шоколад до устните на Монсеньор. Един лакей донасяше каната с шоколад в стаята на свещената особа, втори разбъркваше и разпенваше шоколада с малък инструмент, който носеше специално за целта, трети поднасяше удостоената салфетка, четвърти (онзи с двата златни часовника) наливаше шоколада. За Монсеньор беше невъзможно да се лиши дори от едии от тези прислужници в церемонията и в същото време да запази високото си положение под възхитените небеса. Тежко петно щеше да се лепне върху герба му, ако при шоколада му прислужваха скромно само трима души; а ако се наложеше да бъдат двама, той сигурно направо би умрял.
Предната нощ Монсеньор бе посетил една малка вечеря, където с очарователно присъствие бяха представени Комеди Франсез и Гранд Опера. Монсеньор беше толкова учтив и впечатлителен, че при досадното изпълнение на държавническите си функции и опазването на държавната тайна той вземаше много повече под внимание желанията на Комеди Франсез и Гранд Опера, отколкото нуждите на цяла Франция. Това беше щастливо обстоятелство за Франция и винаги е било така за страни, удостоени по подобен начин — така беше и за Англия (например) в тъжните дни на веселия Стюарт (Чарлс II (1630–1685), на престола от 1660 след реставрацията на Стюартите), който продаваше страната си.
Схващането на Монсеньор за обществените дела беше много благородно: той ги оставяше да си следват собствения път, а за някои по-специални обществени въпроси имаше също много благородно схващане, а именно, че те трябва да следват пътя на неговите желания и да увеличават властта и кесията му. Що се отнася до удоволствията — по-общи и по-частни, — и тук Монсеньор имаше много благородно схващане — считаше, че светът е създаден за тях. Текстът на неговия девиз (който се отличавате от оригинала (Леко променени думи от първото послание до коринтяните от Новия завет. Цитата гласи: „Господна е земята и онова, що я изпълня.“ (I, Кор. 10: 26)) само по едно местоимение, което не е много) гласеше: „Моя е земята и онова, що я изпълня“ — казваше Монсеньор.