Но постепенно Монсеньор бе установил, че и в частните, и в обществените му дела се промъкват просташки и недостойни неприятности. И за двете категории дела той се бе свързал по необходимост с един откупвач на данъчно право: за обществените финанси, защото Монсеньор изобщо нищо не проумяваше от тях и следователно трябваше да ги предостави на някой, който ги разбира; за частните, защото тия откупвачи бяха богати, а Монсеньор след много поколения разкош и богатство започваше да обеднява. Ето защо Монсеньор бе взел сестра си от манастира, в който тя учеше, докато все още можеше да се избегне калугерското було, надвиснало над нея, и я беше дал като награда на един много богат откупвач, на когото липсваше потекло. Същият този откупвач, носещ в ръка подходящ за ранга му бастун със златна ябълка на върха, сега се намираше сред чакащите във външните стаи и много му се кланяха и угодничеха с него — всички, с изключение на по-високопоставените люде с кръв като на Монсеньор, които, както и собствената му жена, гледаха на него с най-високомерно презрение.
Този откупвач на налози беше човек на разкоша. В оборите му имаше тридесет коня, в салоните му седяха двадесет и четирима прислужници, шест камериерки прислужваха на жена му. Като човек, претендиращ, че единственото, което върши, е да граби и краде откъдето може, откупвачът — независимо дали брачните му отношения допринасяха с нещо за здравето на обществения морал — беше поне най-реалният от личностите, които се бяха събрали тази сутрин в дома на Монсеньор.
Защото стаите, макар прекрасни на вид и украсени с всички приумици на декоративното изкуство, които вкусът и техниката на епохата можеха да постигнат, представляваха всъщност нещо доста нездраво. Ако ги преценим с оглед на плашилата в дрипи и нощни шапчици на едно друго място (и то не много отдалечено, тъй като зорките кули на „Нотр Дам“ се издигаха почти на еднакво разстояние от двете крайности и ги виждаха добре), те биха изглеждали доста неудобна работа, ако това изобщо влизаше в работата на някого от дома на Монсеньор. Армейски офицери без никакви военни познания, флотски офицери, които не знаеха какво е кораб, чиновници от гражданската администрация, които не разбираха нищо от административни работи, нагли духовници, земни по най-лошия земен начин, с похотливи очи, разпуснати езици и още по-разпуснат живот: всички напълно негодни за службите, които заемаха, но преструващи се с ужасни лъжи, че ги заслужават, и всички повече или по-малко от класата на Монсеньор и затова настанени на ония държавни служби, от които можеше да се получи нещо — такива хора можеха да наброят стотици и стотици. Не по-малко многобройни бяха и хората, които не бяха свързани по никакъв начин с Монсеньор или държавата, но по същия начин не бяха свързани и с нищо реално и които никога в живота си не бяха вървели към някаква истинска земна цел по правия път. Лекари, натрупали състояния от фини лекарства, които бяха изобретили за несъществуващи болести, се усмихваха на високопоставените си пациенти в приемните на Монсеньор. Хора с разни идеи, които бяха открили всякакви лекове за дребните злини, които тормозеха държавата, освен лека за изкореняването на един-единствен грях, изливаха умопомрачаващия си брътвеж във всяко ухо, което успееха да уловят на приемите на Монсеньор. Невярващи философи, които преустройваха света с думи и строеха картонени вавилонски кули, с които искаха да се изкатерят в небесата, разговаряха на тези прекрасни приеми на Монсеньор с невярващи химици, които мислеха за превръщането на метали в злато. Изтънчени благородници от най-изискано потекло, което в това забележително време — а и след него — беше известно с плодовете си на безразличие към всички естествени обекти на човешки интерес, се явяваха в жилището на Монсеньор с вид на най-образцово изтощение. Всички тези нотабили от висшето общество на Париж имаха такива уютни семейни огнища, че шпионите, които представляваха най-малко половината от събраните почитатели на Монсеньор, трудно биха открили сред тези ангели дори една-единствена съпруга, която с държанието и вида си признаваше, че е майка. И наистина, като се изключи обикновеният акт на изкарването на бял свят на едно досадно същество — с което не може кой знае колко да се оправдае името майка, — в навиците им изобщо нямате нищо майчинско. Селянки кърмеха бебетата, които пречеха на светския живот, отглеждаха ги, а мили шестдесетгодишни баби ги обличаха и хранеха, като че бяха на двадесет години.
Проказата на нереалност обезобразяваше всяко човешко същество от обкръжението на Монсеньор. В най-външните стаи имаше половин дузина изключителни хора, които от няколко години чувствуваха у себе си смътно подозрение, че всъщност нещата отиват доста на зле. Половината от тази половин дузина хора бяха открили обещаващ начин за оправянето им и бяха станали членове на изумителната секта на конвулсионистите (Религиозна секта, възникнала сред янсенистити) и дори в момента обмисляха дали да не се разпенят, разбеснеят, нададат ревове или да получат припадък на самото място — като с това смятаха, че ще укажат на Монсеньор бъдещето по един много разбираем начин. Освен тези дервиши имаше още трима, които се бяха присъединили към друга секта, която смяташе да оправи нещата с разговори за „Центъра на Истината“: те смятаха, че Човекът, макар излязъл от „Центъра на Истината“ — което не се нуждаеше от особени доказателства — все още не е напуснал Периферията и че трябва да му се помогне да не излети от Периферията и дори да бъде натикан обратно в Центъра чрез пост и общуване с духове и съответно те много общуваха с духове, което принасяше огромна полза, но тя не излизаше наяве.