Утехата беше, че цялото общество в дома на Монсеньор беше великолепно облечено. Ако можехме да вярваме със сигурност, че в деня на Страшния съд ще съдят по облеклото, всички присъствуващи тук щяха да останат вечни праведници. Такива накъдрени или пригладени коси, толкова пудра, такъв деликатен цвят на лицето, изкуствено получен и поддържан, такива разкошни на вид шпаги и такова изискано угощение за обонянието положително щяха да поддържат вечно хода на нещата, каквито и да са те. Изисканите господа от най-благородно потекло носеха окачени по себе си малки дрънкулки, които леко прозвънваха при ленивите им движения; тези златни окови звънтяха като чудесни камбанки и този звън, примесен с шумоленето на коприна, брокат и фино, бельо, пропъждаше Сент Антоан и неговия глад много, много далеч.
Облеклото беше единственият неизменен талисман и магия, която се използваше, за да се запази всяко нещо на мястото му. Всички бяха облечени като за бал с маски, който никога нямаше да свърши. Като се почне от двореца Тюйлери и се мине през Монсеньор и целия двор, през съдилищата и цялото общество (с изключение на плашилата), този маскарад стигаше чак до обикновения палач, който, за да действува магията, трябваше да изпълнява обязаностите си с накъдрена коса, напудрен, с дреха със златни ширити, пантофи и бели копринени чорапи. На бесилката или на колелото — секирата беше рядкост — мосю Париж, както по епископски го наричаха събратята му от провинцията, мосю Орлеан и останалите работеха в тези красиви облекла. И кой измежду събралите се на приема на Монсеньор през тази хиляда седемстотин и осемдесета година можеше да се усъмни, че системата, която се крепеше на накъдрен, напудрен, опасан със златни ширити и обут в бални пантофи с копринени чорапи палач няма да надживее самите звезди!
След като освободи четиримата мъже от товара им и изпи своя шоколад, Монсеньор нареди да разтворят вратите на светая светих и излезе през тях. Какво покорство, какво превиване и лазене, какво угодничество, какво унизително раболепие последваха тогава! Никакво телесно и душевно преклонение не остана за Небето — което може би е една измежду причините, поради която почитателите на Монсеньор никога не се обръщаха натам.
Като даряваше едни с обещание, други с усмивка, като прошепваше нещичко на някой щастлив роб или махваше с ръка на друг, Монсеньор благосклонно премина през стаите си и стигна до най-отдалечените райони на Периферията на Истината. Там Монсеньор се обърна и тръгна обратно, така че след време отново стигна до светилището си, където се затвори с шоколадовите жреци и повече не се появи.
Представлението свърши и шумоленето във въздуха почти се превърна в малка буря и скъпоценните камбанки зазвънтяха надолу по стълбите. Скоро от цялата тълпа остана само едно лице, което с шапка под мишница и кутия емфие в ръка бавно си тръгна покрай стенните огледала. Пред последната врата то се спря и като се обърна към светилището, каза:
— Посвещавам те на дявола!
С тези думи той изтърси емфието от пръстите си, както човек изтърсва праха от нозете си, и спокойно заслиза по стълбището.
Това беше мъж на около шестдесет години, хубаво облечен, с високомерно държание, чието лице приличаше на изящна маска. В прозрачната бледност на това лице всяка линия беше ясно очертана и изразът му бе неподвижен. Носът, иначе красиво изваян, беше леко вирнат на върха на ноздрите. Тези две вдлъбнатини или трапчинки бяха единствената част от това лице, която понякога показваше някаква промяна. От време на време те упорито променяха цвета си, а понякога се разширяваха и свиваха от някакво слабо пулсиране. Тогава придаваха на цялото изражение предателски и жесток вид. При по-внимателно разглеждане можеше да се забележи, че на способността на това лице да изразява тия качества помагат и линията на устата и очертанията на очните орбити, които бяха прекалено хоризонтални и тънки; все пак впечатлението, което оставяше, беше на хубаво и забележително лице.