— Спри! — каза господин маркизът. — Спри конете! Кой хвърли това?
Той погледна към мястото, където преди миг беше стоял продавачът на вино Дефарж; сега там беше нещастният баща, заровил лице в уличната настилка, а изправената до него фигура принадлежеше на една едра мургава жена, която плетеше.
— Кучета такива! — каза маркизът, но спокойно и без никаква промяна на лицето си освен в ноздрите. — С удоволствие бих прегазил всеки един от вас и бих ви изтрил от лицето на земята. Ако знаех кой негодяй замери колата и ако този разбойник беше достатъчно наблизо, щях да го смажа под колелата.
Те бяха така наплашени и знаеха от продължителен и горчив опит какво може да им стори такъв един човек чрез законни и извънзаконни средства, че не се повдигна нито един поглед, нито една ръка, нито един глас. Измежду мъжете. Но жената с плетивото вдигна поглед и го закова върху маркиза. Достойнството му не позволяваше да забележи това. Очите му презрително минаха през нея и другите плъхове, след което той отново се облегна назад и заповяда:
— Карай!
Каретата тръгна и след нея профучаха един след друг още много екипажи: министърът, държавният промислител, откупвачът на налози, лекарят, адвокатът, духовникът, Гранд Опера, Комеди Франсез, целият маскен бал прелетя в пъстроцветна нишка. Плъховете бяха изпълзели от дупките си, за да гледат, и останаха да зяпат с часове; между тях и зрелището често минаваха войници и полицаи и образувала кордон, зад който те гузно се криеха, но пак надзъртаха. Бащата отдавна бе взел вързопа си и се бе скрил някъде с него, а жените, които се бяха надвесили над вързопа, докато лежеше край чешмата, седяха там и наблюдаваха как тече водата и преминаването на маскарадното шествие — единствената жена, която бе останала права, плетейки, продължаваше да плете, упорита като Съдбата. Водата в чешмата течеше, течеше и бързата река; денят изтече и падна вечер; толкова много живот в града изтичаше, за да се влее в смъртта според правилото; времето и приливът не чакаха никого, плъховете заспаха отново в тъмните си дупки, маскарадът вечеряше в светнали зали, всичко си вървеше по реда.
ГЛАВА VIII
МОНСЕНЬОР В ПРОВИНЦИЯТА
Красив пейзаж, в който се жълтее жито, но не в изобилие. На места, където е трябвало да има пшеница — парцели с проста ръж, прост грах и боб, парцели с най-груби растителни заместители на пшеницата. У неживата природа, както и у мъжете и жените, които я обработваха, се забелязваше, че вегетират неохотно, виждаше се едно отчаяние, желание да се предадат и увехнат.
Господин маркизът в своята пътна карета (която би могла да бъде и по-лека), теглена от четири пощенски кпия, с двама кочияши, с мъка се изкачваше по един стръмен хълм. Лекото почервеняване на лицето на господин маркиза не противоречеше на благородното му потекло: то не идваше отвътре, а се пораждаше от едно външно обстоятелство извън неговия контрол — залязващото слънце.
Залезът така ярко блесна в каретата, когато изкачиха хълма, че пътникът потъна в пурпур.
— Скоро ще избледнее — каза господин маркизът, гледайки цвета на ръцете си.
Слънцето беше толкова ниско, че всъщност вече се скриваше. Когато закрепиха на колелото тежката спирачка и каретата заслиза надолу сред миризма на пепел и облаци прах, червеното зарево бързо започна да изчезва; и слънцето, и маркизът слизаха надолу и когато свалиха спирачката, от огнената светлина не бе останало нищо.
Остана неравното поле, открито и с ясни очертания, едно селце в подножието на хълма, едно широко равно място, което завършваше с възвишение, една църковна камбанария, мелница, гора за лов и една голяма канара, върху която имаше крепост, използвана като затвор. Маркизът огледа тази гледка — тъмнееща в падащата вечер, с вид на човек, който приближава дома си.
Селото се състоеше от една-единствена бедна улица със своята бедна пивоварна, бедна кожарска работилница, бедна кръчма, бедна конюшня за подмяна на пощенски коне, бедна чешма и всички останали обичайни бедни атрибути. То имаше и своите бедни жители. Всички селяни бяха бедни и мнозина от тях сега седяха пред вратите си и белеха дребни глави лук, а други на чешмата миеха листа, треви и всякакви незначителни растения, които можеха да се ядат. Не липсваха и изрични знаци за това какво ги правеше бедни: из цялото село висяха строги надписи къде трябва да се плащат държавният данък, църковният данък, данъкът на господаря, местният и общият данък — толкова много налози, че човек се учудваше как не са погълнали и самото селце.