Докторът седеше с извърнато лице и сведени към пода очи. При последните думи той отново бързо протегна ръка и извика:
— Да не говорим за тези неща, сър. Нека не ровим миналото! Заклевам ви да не припомняте тези неща!
Викът му толкова напомняше вик на истинска болка, че отгласът му дълго не стихна в ушите на Чарлс Дарней. Протегнатата ръка направи някакво движение, с което сякаш молеше Дарней да спре. Последният замълча.
— Моля за извинение — каза след няколко мига докторът. — Не се съмнявам, че обичате Луси, можете да бъдете уверен в това.
Той се извърна към него в стола си, но без да го поглежда, нито да повдига очи. Подпря брада с ръката си и белите му коси паднаха над лицето.
— Говорили ли сте е Луси?
— Не.
— Не сте ли й писали?
— Никога.
— Би било неблагодарно да се преструвам, че не разбирам, че вашето себеотрицание се дължи на вниманието ви към баща й. Баща й ви благодари.
Той му протегна ръката си, но не го погледна.
— Зная — каза Дарней почтително. — И как мога да не знам, доктор Манет, след като съм ви виждал заедно толкова пъти, че привързаността между вас и мис Манет е тъй необикновена, тъй трогателна, тъй свързана с обстоятелствата, които са я породили, че тя се среща рядко дори у баща и дъщеря. Зная, доктор Манет, и как бих могъл да не знам, че освен с привързаността и дълга на дъщеря, която е вече жена, в сърцето си тя ви обича и разчита на вас по детински. Зная, че тъй като в детството си е живяла без родители, сега ви е предана с цялото постоянство и жар на сегашната си възраст и характер, към които се прибавя и любовта и доверчивостта на по-раншните дни, когато сте били загубен за нея. Отлично зная, че дори да ви бяха върнали от отвъдния свят, в нейните очи едва ли щяхте да сте по-свят, отколкото сте сега за нея. Зная, че когато ви прегръща, вие чувствувате около врата си едновременно ръката на дете, момиче и жена. Зная, че като обича вас, тя вижда и обича у вас и своята майка на собствената си възраст, вижда и обича вас на моята възраст, обича разбитата си от скръб майка, обича ви през всичките ви ужасни страдания и в благословеното ви завръщане. Знаел съм това и денем, и нощем, откакто познавам дома ви.
Баща й седеше със сведено лице, потънал в мълчание. Дишането му беше малко учестено, но той подтискаше всички други признаци на вълнение.
— Скъпи доктор Манет, като знаех това и като ви виждах винаги с нея, озарени от този ореол, аз се въздържах дотогава, докогато за човек е възможно да се въздържа. Чувствувах, и дори сега го чувствувам, че да се намеся с любовта си помежду ви — дори с моята любов — означава да се докосна до вашите отношения с нещо, което не е така прекрасно като тях. Но аз я обичам. Небето ми е свидетел, че я обичам.
— Вярвам ви — отговори печално бащата. — И преди съм си го мислил. Вярвам ви.
— Но знайте и това — каза Дарней, на когото печалният тон прозвуча като упрек, — че макар и да се надявам един ден съдбата да ми отреди щастието да я направя своя жена, аз нямам никакво намерение да ви разделям, иначе нито бих бил в състояние, нито бих си позволил да кажа и дума за това, което ви казвам. Освен че бих знаел, че няма да стане, за мен това би било и низост. Ако дълбоко в мислите си и тайно в сърцето си допусках такава възможност, дори след много, много години, ако изобщо някога съм имал такава мисъл или би било възможно тя да се появи, то сега не бих докосвал тази достойна ръка.
Докато говореше, Дарней сложи ръката си върху ръката на доктора.
— Не, драги доктор Манет. Като вас аз съм доброволен изгнаник от Франция; като вас оттам са ме прогонили нейното безумие, подтисничество и нищета; като вас се опитвам да живея далеч от нея чрез собствения си труд и се надявам на по-щастливо бъдеще. Желая само да ми позволите да споделя вашата съдба, вашия живот и вашия дом и да ви бъда верен до смърт. Не да споделя с Луси привилегията й да бъде ваше дете, другар и приятел, а да й помогна в това, да я обвържа още по-тясно с вас, ако изобщо това е възможно.
Чарлс Дарней все още държеше ръката на баща й. За миг той отговори на докосването му, но не хладно, като сложи ръце на облегалките на креслото и за пръв път, откак разговорът бе започнал, вдигна поглед. По лицето му се виждаше, че в него се води борба: борба с онова изражение, в което се четеше мрачно съмнение и ужас.
— Говорите така прочувствено и мъжествено, Чарлс Дарней, че ви благодаря с цялото си сърце и ще ви отворя цялото си сърце или почти цялото. Имате ли основание да вярвате, че Луси ви обича?
— Никакво. Засега.