— И непосредствената цел на вашето признание е с мое знание да установите това?
— Дори не и това. Може би ще трябва да минат седмици, докато се осмеля да го направя, а може би (с основание или без) още утре ще добия тази смелост.
— За някакъв съвет ли ме молите тогава?
— Не ви моля, сър. Но си мислех, че може би сте в състояние и ако считате за уместно, бихте могли да ме посъветвате.
— Искате ли от мен някакво обещание?
— Да, искам.
— Какво е то?
— Разбирам добре, че без вас не бих могъл да се надявам на нищо. Добре разбирам, че дори мис Манет в този момент да ми е отредила място в сърцето си — моля, не считайте, че самонадеяно си въобразявам прекалено много, — не бих могъл да остана там, ако това ще бъде за сметка на баща й.
— Щом е така, виждате ли какво, от друга страна, означава това?
— Разбирам също тъй добре, че една дума от баща й в полза на някой кандидат ще има за нея по-голяма тежест от собствените й чувства и от целия свят. По тази причина, доктор Манет — каза Дарней, — аз не бих ви молил да й казвате тази дума дори животът ми да зависеше от това.
— Сигурен съм в това. Чарлс Дарней, загадките се пораждат както от близостта на хора, които се обичат, така и от раздялата им. В първия случай те са почти неуловими, деликатни и трудно разбираеми. Единствено в това отношение дъщеря ми Луси е загадка за мен: не мога да си представя какво се крие в сърцето й.
— Мога ли да попитам, сър, дали според вас тя… — Дарней спря и баща й довърши думите му:
— … има други кандидати?
— Това исках да кажа.
Баща й помисли, преди да отговори.
— Вие самият сте срещали тук мистър Картън. От време на време идва и мистър Страйвър. Ако изобщо има такъв, това е или единият, или другият.
— Или двамата.
— Не бях мислил за двамата. Освен това не смятам, че някой от тях би имал успех. Искате от мен някакво обещание. Кажете ми, какво е то?
— Че ако мис Манет някога сама ви довери нещо от рода на това, което аз се осмелих да споделя с вас, вие ще й засвидетелствувате какво съм ви казал и че ми вярвате. Надявам се, че мислите добро за мен и няма да използувате влиянието си срещу мене. Няма да говоря колко много залагам на това. Това е молбата ми. Вие безспорно имате право да поставите условие, което ще изпълня незабавно.
— Давам ви обещанието си — каза докторът, — без да поставям никакво условие. Вярвам, че единственото ви и искрено желание е това, за което ми казахте. Вярвам, че намеренията ви са да запазите навеки, а не да отслабите връзките между мене и другото ми и много по-скъпо „аз“. Ако някога тя ми каже, че не може да бъде напълно щастлива без вас, аз ще ви я дам. Ако има, Чарлс Дарней, ако има…
Младият човек бе хванал ръката му с благодарност и ръцете им бяха стиснати, докато докторът говореше.
— … някакви въображаеми или истински съображения, някакви опасения, каквито и да било, сега или в миналото, срещу човека, когото тя истински обича и за които той не носи пряка отговорност, те всички ще бъдат заличени заради нея. За мен тя е всичко — повече от страданието, повече от неправдата, повече… но защо да говорим за тези неща…
Изведнъж той така странно потъна в мълчание и втренчи поглед, че Дарней почувствува собствената си ръка да изстива в другата ръка, която бавно пусна неговата.
— Казахте ли нещо? — рече доктор Манет, като се усмихна. — Какво ми казахте?
Дарней недоумяваше какво да отговори, но се сети, че беше споменал за условия. Той с облекчение насочи ума си натам и отговори:
— На вашето доверие в мен трябва да отвърна от своя страна с пълно доверие. Както сигурно си спомняте, името, което сега нося, не е истинското ми име, макар че в същност представлява съвсем леко променено майчиното ми име. Искам да ви кажа кой съм и защо съм в Англия.
— Спрете — каза докторът от Бове.
— Искам това, за да заслужа вашето доверие и да нямам тайни от вас.
— Спрете.
За момент докторът дори закри ушите си с две ръце, а в следващия миг ги постави върху устните на Дарней.
— Ще ми го кажете, когато ви попитам, не сега. Ако отговорят на чувствата ви, ако Луси ви обикне, ще ми го кажете сутринта в деня на сватбата. Обещавате ли?
— От все сърце.
— Дайте ми ръката си. Тя ще се върне всеки момент и е по-добре да не ни вижда заедно тази вечер. Вървете. Бог да ви благослови!
Беше вече тъмно, когато Чарлс Дарней си тръгна, а когато един час по-късно Луси се върна, беше станало още по-тъмно. Тя се втурна в стаята сама — мис Прос се бе качила направо горе — и с изненада видя креслото на баща си празно.
— Татко! — извика го тя. — Мили татко!
Не последва никакъв отговор, но Луси чу глухо чукане в спалнята му. Като пресече безшумно междинната стая, тя надникна през вратата му и тичешком се върна изплашена, говорейки на себе си: „Какво ще правя! Какво ще правя!“