И ето че един ден в самото начало на дългата ваканция мистър Страйвър си запробива път от Темпъл към Сохо. Всички, които го видяха как се насочва към Сохо, докато още беше откъм страната на статуята на св. Дънстън в Темпъл Бар, как непоколебимо си проправя път, разблъсквайки и дори събаряйки по-слабите от себе си, сигурно са си помислили колко ли силен и недосегаем е той.
Пътят му минаваше покрай банката „Телсън“ и тъй като той не само влагаше там пари, а и познаваше мистър Лори като най-близък приятел на семейство Манет, на мистър Страйвър му хрумна да влезе в банката и да разкрие на мистър Лори какво щастие ще осени Сохо. Той бутна и отвори вратата, която слабо изскърца, препъна се по двете стъпала, мина покрай двамата престарели касиери и с рамо напред се вмъкна в мухлясалата задна стаичка, където мистър Лори седеше над огромни книги, разчертани за цифри. Перпендикулярните железни решетки на прозорците сякаш също бяха разчертани за цифри и сякаш всичко под слънцето беше някаква парична сума.
— Здрасти — каза мистър Страйвър. — Как сте? Надявам се, че сте добре.
Страйвър имаше забележителна способност да изглежда винаги прекалено едър за всяко помещение или място. Той така препълняше банката „Телсън“, че няколко стари служители, стоящи в далечните ъгли, повдигнаха погледи, пълни с укор и протест, като че ги бе изтикал до стената. Самият директор, който величествено четеше вестник в най-крайния кът, се наведе недоволно, сякаш Страйвър беше забил глава в отговорната му жилетка.
Съобразителният мистър Лори каза с добре подбран тон, който би препоръчал и на други при тези обстоятелства:
— Здравейте, мистър Страйвър. Как сте, сър? — и му подаде ръка.
Когато някой от служителите на банката „Телсън“ се ръкуваше с друг човек в присъствието на директора, в ръкостискането му винаги се забелязваше една особеност. Ръкуваше се с някакво себеотрицание, като човек, който се здрависва от името на и за „Телсън и с-ие“.
— Мога ли да направя нещо за вас, мистър Страйвър? — запита делово мистър Лори.
— А, не, благодаря. Това е частно посещение при нас, мистър Лори. Дошъл съм за един личен разговор.
— О, така ли? — каза мистър Лори, като наостри уши, а очите му потърсиха директора в далечния ъгъл.
— Отивам — каза мистър Страйвър, като поверително се облакъти на бюрото, което, макар голямо и двойно, започна да изглежда, сякаш наполовина не му бе по мярката, — отивам да предложа женитба на вашата мила малка приятелка мис Манет, мистър Лори…
— Боже мой! — извика мистър Лори, като потри брадичка и недоверчиво погледна посетителя си.
— Боже мой ли, сър? — повтори Страйвър и се отдръпна. — Боже ваш, сър! Какво искате да кажете, мистър Лори?
— Искам да кажа — отвърна човекът на бизнеса, — че, разбира се, много се радвам и че това ви прави най-голяма чест и изобщо, накратко, всичко, което бихте желали да чуете… Обаче, знаете ли, мистър Страйвър, наистина… — Мистър Лори спря и поклати глава по много странен начин, като че бе принуден против волята си да добави на себе си: „Наистина вие така прекалявате във всичко!“
— Така! — каза Страйвър, като заядливо удари с ръка по бюрото, отвори широко очи и пое дълбоко дъх. — Да пукна, ако ви разбирам, мистър Лори.
Мистър Лори намести малката си перука над двете си уши, сякаш за да допринесе за гореспоменатата цел, и захапа перото на една писалка.
— По дяволите, сър — извика Страйвър, втренчил поглед в него, — не съм ли подходящ кандидат за женитба?
— Боже мой, да! Да. Разбира се, че сте подходящ — каза мистър Лори. — Ако става дума дали сте подходящ, подходящ сте.
— Не преуспявам ли? — попита Страйвър.
— О, ако става дума за преуспяване, разбира се, че преуспявате — рече мистър Лори.
— И се издигам?
— Ако става дума за издигане — каза мистър Лори, възхитен от възможността да му признае още едно качество, — никой не се съмнява в това.
— Тогава какво, по дяволите, искате да кажете, мистър Лори? — запита Страйвър, видимо оклюмал.
— Ами аз… Вие сега там ли отивахте? — попита мистър Лори.
— Право там — каза Страйвър, като сложи пълния си юмрук на бюрото.
— Тогава ще ви кажа, че на ваше място аз не бих отишъл.
— Защо? Сега ще ви поставя натясно. — Той му се закани с пръст с типичния си адвокатски маниер. — Вие сте делови човек и се очаква да имате някакво разумно основание. Защо не бихте отишли?