— Тогава приемам — каза Страйвър. — Сега няма да ходя у тях. При това положение желанието ми не е толкова горещо. Приемам и ще очаквам да наминете довечера. Довиждане.
След това мистър Страйвър се обърна и излезе от банката, минавайки през помещението и вратата така мощно, че във въздуха се получи силна ударна вълна и двамата престарели служители успяха да останат прави зад гишетата си и да се поклонят, без да полетят, само с цената на всичките си останали сили.
Клиентите виждаха тези немощни и достопочтени люде само да се кланят. За тях смятаха, че след като изпратят някои посетител с поклон, те продължават да се кланят в празното помещение, докато приканят с поклоните си други клиенти.
Адвокатът беше достатъчно умен, за да се досети, че банкерът не би отишъл толкова далеч и не би изразил толкова определено мнение, ако в душата си не е напълно сигурен. Макар и неподготвен за големия хап, който му се наложи да преглътне, той все пак го глътна.
— А сега — каза мистър Страйвър, като го преглътни и се закани с адвокатския си маниер на Темпъл изобщо — от тази работа мога да се измъкна само като изкарам вас криви.
Това беше частица от тактическото изкуство на Олд Бейли, което му достави голямо облекчение.
— Няма аз да изляза виновен, моето момиче — рече мистър Страйвър. — Тебе ще изкарам виновна.
Затова, когато същата нощ мистър Лори дойде чак в десет часа, той намери мистър Страйвър сред нарочно струпани за целта книги и документи, сякаш темата на сутрешния им разговор бе напълно излязла от ума му. Той дори прояви изненада, когато видя мистър Лори, и изобщо изглеждаше разсеян и погълнат от други неща.
— Е — каза добродушният емисар, след половинчасови и безрезултатни опити да го наведе на темата, — бях в Сохо.
— В Сохо ли? — отвърна хладно мистър Страйвър. — О, да, разбира се! Къде ми е умът?
— У мене вече няма съмнение — каза мистър Лори, — че бях прав в нашия разговор днес. Мнението ми се потвърди и аз повтарям съвета си.
— Уверявам ви — отвърна мистър Страйвър най-приятелски, — че съжалявам заради вас и заради горкия баща. Зная, че сигурно това ще остане завинаги мъчителна тема в семейството. Да не говорим повече за това.
— Не ви разбирам — отговори мистър Лори.
— Сигурно — рече Страйвър, кимайки с глава по един окончателен и категоричен начин. — Но няма знамение, няма никакво значение.
— Как така да няма значение? — настоя мистър Лори.
— Няма, уверявам ви, че няма. Очаквах да срещна разум там, където няма разум, както и похвални стремежи там, където няма похвални стремежи. Видях грешката си и нищо лошо не се е случило. И преди младите жени често са вършели подобни глупости и също така често са се каели за тях в бедност и нищета. Съвсем безкористно съжалявам, че стана така, защото от материална гледна точка за мене това нямаше да е от полза. Ако погледна на въпроса егоистично, аз се радвам, защото пак от материална гледна точка за мене това щеше да бъде лошо — едва ли е необходимо да ви казвам, че не бих спечелил нищо от това. Никому не се е случило нищо лошо. Аз не направих предложение на младата дама и, между нас казано, като си помисля, никак не съм сигурен, че трябваше да отивам толкова далеч. Мистър Лори, човек не може да контролира префърцунените прищевки и приумици на празноглави момиченца. Човек не трябва да се надява на това, иначе винаги ще се разочарова. А сега, моля ви, да не говорим повече за това. Уверявам ви, че съжалявам заради другите, но съм доволен заради себе си. И съм ви наистина много благодарен, задето ми разрешихте да се допитам до вас и за съвета, който ми дадохте. Вие по-добре от мен познавате младата дама. Бяхте прав, нямаше никакъв смисъл.
Мистър Лори беше така стъписан, че изгледа глупаво мистър Страйвър, който вече го избутваше с рамо към вратата с израз на преливаща щедрост, тактичност и доброжелателност спрямо заблудената му особа.
— Нека да постъпим по най-разумния начин, драги сър. Да не споменаваме повече за това. Още веднъж ви благодаря, че ми разрешихте да се допитам до вас. Лека нощ!
Преди да разбере какво става, мистър Лори се озова навън в нощта. Мистър Страйвър се излегна на канапето и намигна на тавана.
ГЛАВА XII
МЪЖЪТ БЕЗ ФИНЕС
Ако изобщо Сидни Картън блестеше някъде, това положително не се случваше в дома на доктор Манет. Ця-ла една година той често ходеше там и винаги изглеждате унил, мрачен и отпуснат. Когато си направеше труда дл разговаря, говореше добре. Но светлината у него рядко пробиваше облака на апатията, който го забулваше с пагубен мрак.
И все пак понякога Сидни Картън изпитваше интерес към улиците около този дом и безчувствените камъни, които ги застилаха. Много нощи нещастен и с блуждаещи мисли той се разхождаше там, когато виното не беше успяло да му вдъхне мимолетна радост. Много пъти призори мрачното утро заварваше самотната му фигура там и когато първите слънчеви лъчи откройваха силуетите на красиви далечни камбанарии и високи сгради, той псе още стоеше. Може би този спокоен час му носеше някакво чувство за по-добри неща, иначе забравени и не-достижими. Напоследък все по-рядко Сидни Картън лягаше в неоправеното си легло в Темпъл Корт; много често, след като се бе хвърлил в него и пролежал не повече от няколко минути, той ставаше и тръгваше към този квартал.