Той каза: „Сбогом!“, каза за последен път: „Бог да ви благослови“ — и си тръгна.
ГЛАВА Х IV
ЧОВЕКЪТ НА ЧЕСТНИЯ ЗАНАЯТ
Пред очите на мистър Джеремия Крънчър, който седеше на столчето си на Флийт Стрийт заедно с ужасното си отроче, всеки ден минаваха най-разнообразни неща. Та кой може да седи върху каквото и да било на Флийт Стрийт през оживените часове на деня, без да го заслепят и оглушат двете огромни шествия — едното вечно движещо се на запад заедно със слънцето, а другото — винаги на изток в обратна посока: и двете неизбежно по пътя към селенията отвъд пурпурния злак на залеза.
С вечната си сламка в уста мистър Крънчър седеше и наблюдаваше двата потока, като онзи див селяк, който няколко столетия стои на пост и наблюдава една река — с тази разлика, че Джери не очакваше те да пресъхнат. Нито пък подобно очакване би могло да му вдъхне надежда, тъй като една малка част от дохода си той получаваше от превеждането на страхливи женици (най-често доста пълни и преминали разцвета на силите си) от Телсъновата страна на вълните до насрещния бряг. Макар и във всеки отделен случай тези придружавания да бяха кратки, мистър Крънчър неизменно започваше да изпитва такъв силен интерес към дамата си, че изразяваше силно желание да има честта да пийне за много доброто й здраве. Именно от даренията, които получаваше, за да изпълни това благонамерено желание, той допълваше финансите си, както току-що отбелязахме.
Имало е времена, когато един поет е можел да седне на обществено място и да се отдаде на размисъл пред очите на хората. Мистър Крънчър, който седеше на обществено място, но не беше поет, размишляваше колкото се може по-малко и гледаше около себе си.
Случи се така, че той бе погълнат от това занимание по време, когато нямаше големи тълпи, нямаше много закъснели жени и когато изобщо работите му вървяха тъй недоходно, че в гърдите му се събуди силно подозрение, че мисис Крънчър пак се е „пльосвала“ по някакъв специален начин. В това време вниманието му се привлече от една необикновена група хора, която се изля на Флийт Стрийт и тръгна на запад. Като се вгледа добре, мистър Крънчър установи, че приближава някакво погребение и че срещу това погребение има масово негодувание, което пораждаше шумни възгласи.
— Джери, момчето ми — каза мистър Крънчър, като се обърна към потомъка си, — това е погребение.
— У-рру, татко! — извика малкият Джери, Значението на този ликуващ вик, издаден от младия джентълмен, не бе никак ясно. По-възрастният джентълмен го прие тъй зле, че потърси удобен момент, за да удари силен плесник на младия джентълмен,
— Кво искаш да кажеш, бе? Какво си заурукал? Какво искаш да стовариш на собствения си баща, млади негоднико! Това момче и аз самият вече не мога да го трая — каза мистър Крънчър, като внимателно го оглеждаше. — Ще ми урука! Да не съм ти чул повече гласа, че пак ще опиташ шамара, чуваш ли!
— Нищо лошо не правех — възрази младият джентълмен, докато си триеше бузата.
— Тогава изобщо нищо недей прави — рече мистър Крънчър, — Няма да търпя твойто „нищо лошо“, разбрано ли е? Сядай тук на столчето и гледай тълпата.
Синът му се подчини, а тълпата приближаваше. Хората шумно се преструваха, че плачат и се кикотеха около една мръсна катафалка и кола с оплаквачи, в която обаче имаше само един оплаквач, облечен в тъмните одежди, без които е немислимо достойнството на тази длъжност. Изглежда, че длъжността не му бе никак приятна сред тази нарастваща тълпа, която му се присмиваше, правеше му гримаси и непрекъснато ревеше и викаше: „Я-ха! Шпиони! Тссст! Я-ха! Шпиони!“ заедно с други прилагателни, твърде многобройни и силни, за да ги повторим тук.
За мистър Крънчър погребенията винаги имаха необикновена притегателна сила. Когато покрай банката „Телсън“ минаваше погребение, той винаги наостряше сетива и изпадаше във възбуда. Ето защо беше напълно естествено погребение с такива необичайни придружители да го развълнува силно и той попита първия човек, който мина край него:
— Какво има, братко? Какво става?
— Хич не знам — отвърна човекът. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпиони!
Попита друг човек:
— Кого погребват?
— Хич не знам — отвърна човекът, който въпреки това сложи шепи до устата си като фуния и изрева с учудващо ожесточение и възбуда. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпи-о-ни!
Най-после в Джери се блъсна един човек, по-добре запознат с фактите по делото, и от него той научи, че това било погребението на някой си Роджър Клай.