Независимо от необикновения прилив на клиенти съдържателят на кръчмата не се виждаше. Но, изглежда, не липсваше на никого. Никой, прекрачил прага на заведението, не го потърси, никой не попита за него, никой не се зачуди, като видя само мадам Дефарж на мястото й — как отмерва виното и държи една купа, пълна с очукани дребни монети, обезличени и смачкани като онези дребни човешки отломки, от чиито парцаливи джобове бяха излезли.
Вероятно шпионите, които надзъртаха в кръчмата както и във всички възможни кътчета от кралския дворец до затвора за престъпници, бяха установили една обща апатия и преобладаваща разсеяност. Игрите на карти не вървяха, играчите на домино си правеха кули от плочките, пиячите рисуваха по масите разни фигури с разлетите капки вино и самата мадам Дефарж очертаваше с клечка за зъби фигурите върху ръкава на роклята си и като че ли виждаше и чуваше нещо невидимо и нечуто някъде много далеч.
В това пийнало настроение Сен Антоан продължи до обяд. По пладне из улиците на квартала и под люлеещите се лампи се появиха двама прашни мъже. Един от тях беше мосю Дефарж. Другият беше работник по пътищата и носеше синя шапка. Жадни и целите в прах, двамата влязоха в кръчмата. Пристигането им разпали огън в гърдите на Сен Антоан, който бързо се разпространи и запламтя по лицата, появили се на повечето врати и прозорци. Но когато влязоха в кръчмата, никой не ги последва и никой не проговори, макар че очите на всички се обърнаха към тях.
— Добър ден, господа — каза мосю Дефарж.
Това може би беше сигнал за развързване на всеобщия език. Поздравът изтръгна отговор в хор „добър ден“.
— Лошо време, господа — рече мосю Дефарж и поклати глава.
При тия думи всички се спогледаха, после сведоха очи и замълчаха; с изключение на един мъж, който стана и излезе навън.
— Жено — каза високо Дефарж, като се обърна към мадам Дефарж, — изминах доста левги с този добър работник по пътищата на име Жак. Срещнах го случайно на ден и половина път от Париж. Добро момче е тоя работник на име Жак. Дай му да пийне, жено.
Втори мъж стана и излезе. Мадам Дефарж сложи стакан вино пред работника по пътищата на име Жак, който свали синята си шапка на присъствуващите и отпи. В пазвите на ризата си носеше парче изсъхнал и потъмнял хляб. От време на време отхапваше от него, дъвчеше и после отпиваше, седнал близо до тезгяха на мадам Дефарж. Трети мъж стана и излезе навън.
Дефарж се подкрепи с глътка вино, но пи по-малко от непознатия, бидейки човек, за когото това питие не беше рядкост. Почака, докато селянинът привърши закуската си. Не поглеждаше към никого и никой не поглеждаше към него. Нито даже мадам Дефарж: тя си бе взела плетивото и усърдно работеше.
— Свърши ли с яденето, приятелю? — попита той, след като го изчака.
— Да, благодаря.
— Хайде тогава! Ела да ти покажа квартирата, в която ти казах, че можеш да се нанесеш. Чудесно ще се чувствуваш там.
От кръчмата навън на улицата, от улицата в един двор, от двора по едно стръмно стълбище, от стълбището в една мансарда — онази мансарда, в която по-рано един белокос човек бе седял на ниско столче, приведен напред и увлечен в правене на обувки.
Тук вече нямаше никакъв побелял човек. На негово място стояха тримата мъже, които бяха излезли от кръчмата един по един. А между тях и побелелия човек, който сега беше много далеч, съществуваше една-единствена тънка свързваща нишка — един път те го бяха зърнали през процепите на стената.
Дефарж затвори внимателно вратата и заговори с тих глас:
— Жак Първи, Жак Втори, Жак Трети! Това е свидетелят, с когото аз, Жак Четвърти, се срещнах, както беше уговорено. Той ще ви каже всичко! Говори, Жак Пети.
Работникът по пътищата обърса мургавото си чело със синята си шапка и каза:
— Откъде да започна, господине?
— Започни — последва разумният отговор на мосю Дефарж — от самото начало.
— Та, значи, господа — започна работникът по пътищата, — аз го видях миналото лято под каретата на маркиза, увиснал на веригата. Ето как стана. Аз тъкмо свърших да работя на пътя, в това време слънцето залязваше, каретата на маркиза бавно слизаше по хълма, а той висеше на веригата — ей така.