Работникът отново разигра сценката, вече безупречно, защото цяла година тя безпогрешно беше служила за храна и необходимо забавление на селото.
Жак Първи се намеси и попита дали бил виждал този човек преди.
— Не — отговори работникът, като се изправи.
Жак Трети попита как тогава го е познал по-късно.
— По високия ръст — каза тихо работникът по пътищата, докосвайки носа си с пръст. — Когато същата вечер господин маркизът ме попита: „Казвай как изглеждаше той!“ — аз му отговорих: „Висок като таласъм.“
— Трябваше да му кажеш нисък като джудже — рече Жак Втори.
— Ама откъде да знам? Работата още не беше свършена, пък и той не ми се беше доверил. Вижте какво обаче! Даже при това положение аз не дадох никакви показания. Господин маркизът, който стоеше близо до чешмата, ме посочи с пръст и каза: „При мен! Доведете тоя негодник!“ Честна дума, господа, нищо не казах.
— Тука е прав, Жак — измърмори Дефарж, като се обърна към този, който се беше обадил. — Продължавай!
— Така! — каза работникът по пътищата с тайнствен вид. — Високият го няма и почват да го търсят — колко месеца? Девет, десет, единайсет?
— Няма значение колко — каза Дефарж. — Той добре се е скрил, но за нещастие накрая го откриват. Продължавай!
— Отново си работя аз на хълма и слънцето пак се кани да залязва. Събирам си инструментите, за да си тръгна към къщи долу в селото, където вече се е стъмнило, когато дигам очи и виждам шестима войника да се движат по хълма. Сред тях е един висок мъж с вързани ръце — вързани за тялото му — ей така.
С помощта на неизменната си шапка той представи човек с лакти, здраво стегнати за бедрата с въжета, вързани на възел отзад.
— Аз се отстранявам, господа, до купа с камъни, за да видя как ще минат войниците и затворникът (този път е пуст и такава гледка не е за изпускане). Отначало, докато приближават, не мога да видя нищо, освен че са шестима войника с един висок вързан мъж и че са много тъмни — само от страната на захождащото слънце имат по един червен ръб, господа. Виждам също дългите им сенки върху хлътналия склон от другата страна на пътя, после на хълма над него — сенките им като на великани. Виждам също, че целите са в прах и че прахолякът се движи с тях, като крачат: туп, туп. Но когато съвсем приближават до мене, аз разпознавам високия и той ме познава. Как ли му се иска пак да се хвърли надолу по склона, както оная вечер, когато за първи път се срещнахме много близо до това място!
Той описваше случката, сякаш беше там и беше очевидно, че всичко си представя много живо. Сигурно не беше виждал много неща в живота си.
— Не показвам с нищо на войниците, че познавам високия. Той също не показва, че ме познава. Обаче с очи си даваме знак, че сме се познали. „Хайде! — казва началникът на групата, като посочва към селото. — Бързо го водете към гроба му!“ И те го повеждат по-бързо. Аз съм след тях. Ръцете му са подути, защото е много стегнато вързан, дървените му обуща са големи и тежки и той куцука. И понеже куцука и следователно върви бавно, те го ръчкат с пушките си — ей така.
Той възпроизведе движението на човек, когото бутат напред с приклади на мускети.
— Слизат по хълма като някои луди, които се надбягват, и той пада. Войниците му се смеят и го дигат. Лицето му е в кръв и прах, но той не може да го стигне. Те пак му се смеят заради това. Завеждат го в селото. Цялото село притичва, за да гледа. Минават покрай мелницата и после нагоре към затвора. Цялото село вижда как в тъмната нощ вратата на затвора се отваря и го поглъща — ей така.
Той си отвори устата колкото се може по-широко и я затвори, като шумно тракна със зъби. Дефарж забеляза, чо работникът не иска да си отвори наново устата, за да не развали ефекта, и затова му каза:
— Продължавай, Жак!
— Цялото село — продължи работникът по пътищата с тих глас, застанал на пръсти — се прибира. Цялото село шушне край чешмата. Цялото село спи. Цялото село сънува онзи нещастник, затворен зад решетки и ключалки в тъмницата на скалата, който никога няма да излезе от нея, освен за да загине. На сутринта, с инструменти на рамо и като похапвам парчето си черен хляб, аз тръгвам, но правя една обиколка около затвора на път за работа. Там го зървам, високо горе, зад решетките на високия железен кафез, целият полепнал с прах и кръв, както предишната вечер. Няма свободна ръка, за да ми махне. Не смея да му извикам. Гледа ме, както гледа мъртвец.
Дефарж и тримата се спогледаха мрачно. Докато слушаха разказа на селянина, погледите им бяха загадъчни, угнетени и отмъстителни. Макар и сдържано, държанието им беше властно. Приличаха на някакъв жесток съд. Жак Първи и Втори седяха върху старото сламено легло, всеки подпрял брадичка с ръка и вторачен в работника. Жак Трети беше приклекнал на едно коляно, също съсредоточен, а подвижната му ръка непрекъснато се плъзгаше върху мрежата от тънки нерви върху устата и носа му. Дефарж стоеше между тях и разказвача, когото беше поставил на светло до прозореца и местеше поглед ту от него към тях, ту от тях към него.