— Продължавай, Жак — каза Дефарж.
— Та, значи, той остана няколко дена в железния кафез. Селяните хвърлят крадешком по някой поглед към него, защото ги е страх. Но отдалеч очите им са постоянно нагоре, към затвора на скалата. А вечер, когато дневната работа е свършила и селото се събира около чешмата на приказки, всички лица са обърнати към затвора. По-рано гледаха към сменната станция. Сега гледат към тъмницата. Хората шушнат край чешмата, че макар и осъден на смърт, нямало да го екзекутират. Разправят, че в Париж били подадени петиции, в които се обяснявало, че той бил побеснял и полудял заради смъртта на детето си. Казват, че такава петиция била връчена дори на краля. Знам ли? Възможно е. Може и да е така, може и да не е.
— Чуй тогава, Жак — строго се намеси номер първи с това име. — Знай, че такава петиция наистина беше връчена на краля и кралицата. Всички тук, с изключение на тебе, видяха как кралят, който седеше до кралицата в каретата си, я взе на улицата. Дефарж, когото виждаш тук, се спусна пред конете с петицията в ръка с риск на живота си.
— Чуй още един път, Жак! — каза коленичилият Жак Трети. Пръстите му непрекъснато шареха по тънките нерви, а лицето му изразяваше някакъв особен глад на човек, който жадува за нещо, което не е нито храна, нито питие.
— Стражите, конни и пеши, заобиколиха молителя и го заудряха. Чуваш ли?
— Чувам, господа.
— Продължавай тогава — рече Дефарж.
— Добре. От друга страна, край чешмата шушнат — пак започна селянинът, — че са го довели в нашия край, за да го екзекутират на местопрестъплението и че той непременно ще бъде екзекутиран. Даже казват, че защото бил убил Монсеньор и защото Монсеньор бил баща на своите арендатори — крепостни или както искате ги наречете, щели да го екзекутират за отцеубийство. Един старец при чешмата разправя, че в дясната му ръка щели да сложат ножа и да я изгорят пред лицето му, а в раните, които щели да му направят по ръцете, гърдите и краката, щели да сипят врящо масло, разтопено олово, гореща смола, восък и сяра. Накрая щели да го разкъсат парче по парче с четири силни коня. Същият старик казва, че това било сторено на един затворник, който се опитал да убие покойния крал Луи Петнайсети. Но откъде да знам дали не лъже. Аз не съм учен.
— Чуй тогава още един път, Жак! — каза мъжът с неспокойната ръка и ненаситното лице. — Името на този затворник е Дамиен и всичко това беше извършено посред бял ден по улиците на града Париж. И най-забележителната гледка сред грамадното сборище, което се беше събрало да гледа, беше една тълпа високопоставени и изискани дами, които до последния момент наблюдаваха с голям интерес — до последния момент, чак докато се мръкна, и тогава той вече беше останал без два крака и една ръка, но още дишаше. Направиха го я! Ти на колко си години?
— На трийсет и пет — каза работникът по пътищата, който изглеждаше на шестдесет.
— Това стана, когато ти си бил на повече от десет години. Могъл си да го видиш.
— Достатъчно — каза Дефарж с мрачно нетърпение. — Да живее дяволът! Продължавай!
— Ами едни шушнат едно, други друго. Само за това говорят. Даже чешмичката като че ли почва да им приглася. Накрая, в неделя вечерта, когато цялото село спи, идват войници, които слизат в криволица от затвора. Пушките им чаткат по камъните на малката уличка. Работниците копаят, работниците чукат, а войниците се смеят и пеят. Сутринта край чешмата се издига бесило, високо четиридесет фута и трови водата,
Работникът погледна през тавана и посочи нагоре, като че виждаше бесилката някъде в небето.
— Всички спират работа, всички се събират там, никой не извежда кравите навън, кравите стоят заедно с хората. На обяд се чуват барабани. През нощта в затвора са влезли войници и той сега стои сред тях. Вързан е както преди, а в устата му има някаква запушалка, вързана с някаква връвчица, така че той изглежда, сякаш се смее.
Работникът го показа и изкриви лицето си, като пъхна палци в ъгълчетата на устата си и я разпъна чак до ушите.
— На върха на бесилото е сложен ножът с острието и върха нагоре във въздуха. Обесват го на четиридесет фута височина и го оставят да виси и да трови водата ли казах? Когато понеделник вечерта тръгнах от селото, слънцето залязваше и аз погледнах назад от хълма: сянката беше паднала върху църквата, върху мелницата, върху затвора — като че върху цялата земя, господа, докъдето се събират земята и небето…