Изгладнелият мъж загриза един пръст, поглеждайки към другите трима, и пръстът потрепера от кръвожадността, която се беше събрала в него.
— Това е всичко, господа. Тръгнах по залез (както ми бяха казали) и вървях цялата нощ и половин ден още, докато срещнах (както ми бяха казали) този другар. Тръгнах с него, понякога яздехме, понякога пеша и така пропътувахме останалата част от вчера и през нощта, и ето ме тук.
След мрачно мълчание Жак Първи рече:
— Добре. Вярно го изигра и го разправи. Сега ще ни почакаш ли за малко навън, пред вратата?
— С голямо удоволствие — каза работникът по пътищата. Дефарж го изпрати до най-горната площадка на стълбището, остави го да седи там и се върна обратно.
Тримата бяха станали и бяха събрали главите си, когато Дефарж отново влезе в мансардата.
— Какво ще кажеш, Жак? — попита номер първи. — Да го впишем ли?
— Да го впишем като обречен на унищожение — отговори Дефарж.
— Прекрасно — изграчи ненаситният мъж.
— Замъкът и цялото им племе? — запита първият.
— Замъкът и цялото им племе — потвърди Дефарж. — Пълно изтребление.
Гладният мъж повтори с възторжен грак:
— Великолепно! — и започна да си гризе друг пръст.
— Сигурен ли си — Жак Втори попита Дефарж, — че няма да имаме неприятности с нашия списък? Той е напълно сигурен, защото никой друг освен нас не може да го разчете. Ние обаче дали винаги ще можем да го разчитаме? Или, искам да кажа, тя ще може ли?
— Жак — отвърна Дефарж, като се изправи, — ако госпожа съпругата ми реши да запомни наум списъка, тя няма да забрави нито думичка от него, нито сричка. Тя си го изплита с някакви нейни бодове и знаци и за нея той винаги ще бъде по-ясен от слънцето. Нека имаме доверие на мадам Дефарж. Най-слабият страхопъзльо по-лесно ще може да заличи себе си от лицето на земята, отколкото една буква от името му или престъпленията му ще могат да се заличат от плетения списък на мадам Дефарж.
Мъжете измърмориха нещо в знак на доверие и одобрение и после мъжът, който се измъчваше от глад, попита:
— Не трябва ли по-скоро да отпратим тоя селяк? Мисля, че трябва. Той е много прост. Не е ли малко опасен?
— Той не знае нищо — каза Дефарж. — С това, което знае, най-много да го вдигнат и него на бесилката със същата височина. Аз ще се заема с него. Нека да остане при мене. Ще се погрижа за него и ще го изпратя по пътя му. Той иска да види изтънчения свят — краля, кралицата, двора. Нека да ги види в неделя.
— Какво? — ококори се гладникът. — Това май не е добър знак, дето иска да види кралските особи и благородниците?
— Жак — каза Дефарж, — бъди умен и покажи на котката млякото, ако искаш да зажаднее за него. Бъди умен и покажи на кучето неговата жертва, ако искаш един ден да я повали.
Повече не говориха и на работника по пътищата, който вече дремеше на най-горното стъпало, беше препоръчано да си полегне на сламеното легло и да си почине. Нямаше нужда да го убеждават и той скоро заспа.
За провинциален роб като него кръчмата на Дефарж беше почти идеалното място. Ако изключим необяснимия страх, който мадам Дефарж непрекъснато будеше у него, животът му беше съвсем нов и приятен. Мадам стоеше цял ден зад тезгяха и категорично пренебрегваше присъствието му, а освен това отказваше да покаже с нещо, че то може да има връзка с някаква тайна работа. Всеки път, когато поглеждаше към нея, дървените му обуща затракваха от страх. Защото, умуваше той, не можеше да се предвиди каква друга преструвка ще хрумне на тая жена следващия момент. Беше сигурен, че ако си втълпи в ярко накичената си глава, че го е видяла да убива и след това да одира жертвата си, тя нямаше да миряса, докато и на него не му види сметката.
Затова в неделя работникът не беше много очарован (макар че каза така), когато научи, че мадам ще придружи господина и него самия до Версай. Това, което допълнително го смущаваше, беше, че през целия път дотам мадам, плетеше в градската кола. Допълнителното смущаваше и обстоятелството, че следобеда, докато тълпата чакаше каретата на краля и кралицата, мадам продължи да плете.
— Работите много, мадам — каза един мъж до нея.
— Да — отговори мадам Дефарж. — Имам много работа.
— Какво плетете, мадам?
— Много неща.
— Например?
— Например — отвърна мадам Дефарж спокойно — плащаници.
Мъжът бързо-бързо се отдалечи, а работникът по пътищата започна да си вее със синята шапка. Усещаше я подтискащо близо до себе си. Ако в този момент се нуждаеше от крал и кралица, за да се посъвземе, те за щастие се оказаха подръка: съвсем скоро кралят с едрото лице и кралицата с хубавото лице се появиха в златната си карета, придружени от блестящото Око на бика (Окото на бика — тук като събирателно „придворните“. Произлиза от името на приемната пред спалнята на краля във Версайския дворец; на една от стените там имало малък кръгъл прозорец) — една ослепителна тълпа от смеещи се дами и изискани господа. Работникът се къпеше в скъпоценности, коприна, пудра, разкош и елегантно презрителни фигури с красиво високомерни лица от двата пола. Толкова се беше опиянил в момента, че извика: „Да живее кралят, да живее кралицата! Да живеят всички и всичко!“ Сякаш никога не беше чувал за вездесъщия Жак. След това се заредиха градини, дворове, тераси, фонтани, зелени брегове, пак кралят и кралицата и пак „Да живеят всички!“ Накрая, дълбоко разчувствуван, той се разплака. През цялото време, докато трая зрелището, а то трая три часа, работникът викаше и плачеше сред разнежената тълпа и през цялото време Дефарж го държеше за яката, като че ли го удържаше да не литне към обектите на своето краткотрайно обожание, за да ги разкъса на парчета.