— Браво! — извика Дефарж и го потупа покровителствено по гърба, когато спектакълът свърши. — Ти си добро момче!
Лека-полека работникът идваше на себе си и започна да се страхува, че май нещо е сгрешил с демонстрациите си. Но не.
— Точно такъв човек ни трябва — каза на ухото му Дефарж. — Караш тия глупаци да си мислят, че това ще трае завинаги. Така те стават още по-нахални и краят им ще дойде по-скоро.
— Брей — извика замислено работникът, — вярно бе!
— Тия глупаци не знаят нищо. Те мразят и дъха ти и по-скоро биха го спрели завинаги, на тебе и на стотици като тебе, отколкото на някой техен кон или куче. Те знаят само това, което твоят дъх им казва. Нека тогава да се помамят още малко. Колкото и малко да ти повярват, пак ще се измамят дълбоко.
Мадам Дефарж погледна високомерно към клиента и кимна утвърдително.
— Ти пък — каза тя — ще викаш и ще рониш сълзи за всяко нещо, стига да е зрелище и да има шум. Кажи! Не е ли така?
— Вярно, мадам, така е. За момента.
— Ако ти покажат една купчина кукли и ако те накарат да ги разкъсаш на парцали и да ги вземеш за себе ги, ти ще вземеш най-шарената и най-хубавата. Кажи! Нали така ще направиш?
— Да, мадам, така.
— Да. А ако ти покажат едно ято птици, които не могат да летят, и ако те накарат да им смъкнеш перата и после да ги вземеш за себе си, ти ще хванеш птицата с най-хубавите пера, нали?
— Е, така е, мадам.
— Днес ти видя и кукли, и птици — каза мадам Дефарж, като махна с ръка към мястото, където ги видяха за последен път. — А сега отивай си в къщи!
ГЛАВА XVI
ПЛЕТЕНЕТО ПРОДЪЛЖАВА
Мадам Дефарж и мосю съпругът й се върнаха в добро настроение в пазвите на Сен Антоан, докато едно петънце със синя шапка се промъкваше в мрака и прахоляка надолу по уморително дългите пътища и бавно напредваше към онази точка на компаса, където замъкът на господин маркиза, вече в гроба си, се вслушваше в шумолещите дървета. Сега каменните лица можеха до насита да слушат дърветата и фонтана, а няколкото селски плашила, които, търсейки наоколо треви за ядене и сухи съчки за горене, се приближаваха до огромния каменен двор и стълби, си въобразиха с изгладнялата си фантазия, че лицата са променили израженията си. Разнесе се и един плах слух — съвсем слаб и голеничък, като живота на обитателите на селото, — че когато ножът се забил, лицата се променили и изражението на гордост се превърнало в изражение на гняв и болка. Също че когато издигнали онази люлееща се фигура на четиридесет фута над чешмата, те отново се променили и добили жестоко изражение, сякаш че били отмъстени, и оттогава си останали все такива. Върху скулптирания нос на каменното лице от големия прозорец на спалнята, където бе станало убийството, били забелязани две тънки резки. Всички ги видели и никой не ги бил зървал преди. В съвсем редки случаи двама-трима парцаливи селяни се измъкваха от групата, протягаха набързо по някой мършав пръст към вкаменения господин маркиз и след минутка се пръсваха сред мъха и листата, подобно на зайци, които бяха по-щастливи от тях, тъй като можаха да намерят храна там.
Замъкът и колибите, каменните лица и люлеещата се фигура, червеното петно върху каменния под, чистата вода в селския кладенец, хилядите акра земя, цялата провинция на Франция и цяла Франция лежаха под нощното небе, събрани в една тънка като косъм линия. Така целият свят с всичките си величия и нищожества е събран в една трепкаща звездица. И тъй както обикновеното човешко познание може да разложи един лъч светлина и да анализира неговия състав, по-висшият разум може да прочете в слабия светлик на нашата земя всяка мисъл и действие, всеки порок и добродетел у всяко мислещо същество на нея.