— Моя смела жено — отвърна Дефарж, като стоеше пред нея с понаведена глава и с ръце, скръстени на гърба като послушен и внимателен ученик пред своя наставник, — не споря за това. Но то трая дълго и е възможно — знаеш много добре, жено, че е възможно — да не дожи-веем да го видим.
— Е, добре! И какво от това? — попита мадам, като завърза още един възел, сякаш удуши още един враг.
— Ами — каза Дефарж и сви рамене, като че едновременно се извиняваше и оплакваше — няма да видим победата.
— Но ще сме помогнали за нея — отговори мадам с ръка, волево протегната напред. — Нищо, което вършим, но е напразно. Вярвам с цялата си душа, че ще видим победата. Но даже и да не я видим, даже и да знаех, че няма да я видим, покажи ми врата на някой аристократ и тиранин и аз пак ще…
Със стиснати зъби мадам завърза един наистина ужасен възел.
— Почакай — извика Дефарж, леко почервенял, като че ли се почувствува обвинен в малодушие. — Мила, аз също няма да се спра пред нищо.
— Да, но твойта слабост е, че понякога ти непременно трябва да видиш жертвата си и удобния случай, за да се крепиш духом. Трябва и без тях да можеш да се държиш. Когато дойде моментът, пусни на свобода тигъра и дявола. Дръж ги вързани, докато чакаш, но нека да са с тебе — не ги показвай, но ги дръж винаги в готовност.
Мадам Дефарж подчерта заключението на този съвет, като удари по малкия тезгях с наниза пари, сякаш му разбиваше главата. После спокойно сложи тежката кърпа под мишница и отбеляза, че е време за лягане.
На другия ден по пладне тази възхитителна жена седеше на обичайното си място в кръчмата и усърдно плетеше. До нея лежеше една роза и от време на време тя поглеждаше към цветето, без да промени замисленото си изражение. Имаше няколко посетители, някои от които пиеха, други не пиеха, едни седяха, други стояха прави. Денят беше много горещ и десетки мухи, които се впускаха в дръзки и рисковани търсения чак из вътрешността на малките лепкави чаши близо до мадам, падаха мъртви на дъното. Тяхната смърт нямаше никакво въздействие върху другите мухи, които се разхождаха навън и ги гледаха по най-безчувствен начин (сякаш бяха слонове или нещо също толкова различно), докато накрая ги сполетяваше същата участ. Колко неразумни същества са мухите! Може би и в двореца не се замисляха по-дълбоко в този слънчев летен ден.
На вратата се появи някаква фигура и хвърли сянка върху мадам Дефарж. Тя веднага почувствува, че е на непознат. Остави плетивото си и започна да забожда розата в косите си, след което погледна към фигурата.
Странно наистина. В момента, когато мадам Дефарж взе розата, посетителите престанаха да говорят и лека-полека се заизнизваха от кръчмата.
— Добър ден, мадам — каза новодошлият.
— Добър ден, мосю.
Каза го високо, но добави на себе си, като отново започна да плете: „Ха! Добрутро: възраст около четиридесет, ръст около пет фута и девет инча, черна коса, общо взето, хубави черти, мургав, с тъмни очи, лице продълговато и бледо, орлов нос, но малко накриво, особено наклонен към лявата буза, което му придава зловещо изражение. Добър ден, безпогрешни мой!“
— Мадам, бихте ли имали добрината да ми дадете чашка стар коняк и една глътка студена и прясна вода?
Мадам се съгласи с учтив вид.
— Конякът е великолепен, мадам.
За първи път го хвалеха така, но мадам Дефарж знаеше достатъчно добре какъв е произходът му, за да му повярва. Все пак отговори, че конякът не заслужава такава похвала, и се залови за плетивото си. Посетителят наблюдаваше пръстите й известно време и после се огледа наоколо.
— Плетете с голяма сръчност, мадам.
— Свикнала съм.
— И плетката е хубава.
— Наистина ли мислите така? — каза мадам, като го погледна усмихната.
— Определено. Мога ли да попитам какво ще бъде това?
— А, нищо, просто за развлечение — рече мадам, като все още го гледаше усмихнато, а пръстите й чевръсто се движеха.
— Няма да го използувате за нищо?
— Зависи. Може да влезе в работа някой ден. Ако… хм — каза мадам, поемайки дъх и кимайки с глава с някакво сурово кокетство. — Ще го използувам!