Беше забележително. Но розата в косите на мадам Дефарж решително не подхождаше на Сен Антоан. Междувременно бяха влезли двама мъже, един след друг, и тъкмо се канеха да поръчат нещо за пиене, когато забелязаха новодошлия. Те замънкаха нещо, престориха се, че търсят някакъв приятел, който не беше там, и си излязоха. Никой от посетителите, които бяха вътре, когато непознатият влезе, не остана в кръчмата. Всички се бяха измъкнали. Шпионинът беше нащрек, но не можа да открие никакъв знак. Всички се бяха изнизали по един окаян, безцелен, случаен начин, съвсем естествено и безукоризнено.
„Джон — мислеше си мадам, като проверяваше плетката си, а очите й гледаха непознатия. — Постой още малко и преди да си си отишъл, ще изплета и Барсад.“
— Имате ли съпруг, мадам?
— Да.
— Деца?
— Нямам деца.
— Търговията май не върви, а?
— Търговията върви много зле. Хората са толкова бедни.
— О, нещастните, окаяни хорица. Тъй подтиснати, както казвате.
— Както вие казвате — поправи го мадам и сръчно изплете към името му нещо допълнително, което не предвещаваше нищо добро за него.
— Извинете. Наистина аз го казах, но вие естествено мислите по същия начин. Разбира се.
— Аз ли мисля така? — отговори с висок глас мадам. — Аз и моят мъж си имаме достатъчно работа около този магазин, за да не мислим много-много. Единственото нещо, за което тук си мислим, е как да преживеем. Това е въпросът, по който мислим, и той ни поглъща умовете от сутрин до вечер, без да трябва да се затормозваме с мисли за другите. Аз ли да мисля за другите? Не, не.
Шпионинът, който беше дошъл тук, за да събере всякакви трошички, каквито намери, се овладя и не позволи смущението да се отрази на зловещото му лице. Той продължаваше да стои с вид на изискан човек, който се е разбъбрил за това-онова; беше се облегнал с лакът на малкия тезгях на мадам Дефарж, като от време на време отпиваше от коняка си.
— Лоша работа, мадам, тази екзекуция на Гаспар. Ах, горкият Гаспар — каза той и въздъхна с дълбоко съчувствие.
— Честна дума — отговори мадам хладно и безгрижно. — Щом хората използуват ножовете си за такива цели, те трябва да си платят. Той предварително е знаел цената на удоволствието си. И си я е платил.
— Мисля — рече шпионинът, като понижи тихия си глас до степен, която подканваше към интимност, а всяко мускулче на злото му лице изразяваше накърнени революционни чувства. — Мисля, че в този квартал хората са много разгневени и изпълнени със съчувствие към този нещастник. Между нас, а?
— Така ли? — мадам попита разсеяно.
— А не е ли така?
— А, ето го мъжа ми.
Когато собственикът на кръчмата се появи на вратата, шпионинът го поздрави с докосване на шапката си и каза с любезна усмивка:
— Добър ден, Жак!
Дефарж рязко спря и се втренчи в него.
— Добър ден, Жак! — повтори шпионинът, вече не толкова уверено и не с такава безгрижна усмивка срещу втренчения поглед.
— Вие се заблуждавате, мосю — отговори собственикът на кръчмата. — Бъркате ме с някого. Това не е името ми. Аз съм Ернест Дефарж.
— Все едно — каза небрежно шпионинът, но вече объркан. — Добър ден.
— Добър ден — отговори сухо Дефарж.
— Тъкмо казвах на мадам, с която имах удоволствието да побъбря, преди да влезете, че чух, че в Сен Антоан — и не съм изненадан — имало голямо недоволство и съчувствие към нещастната съдба на горкия Гаспар.
— Никой не ми е казвал такова нещо — каза Дефарж и поклати глава. — Нищо не знам.
Като каза това, той мина зад малкия тезгях и застана там с ръка, опряна на гърба на стола на жена си и иззад тази бариера започна да наблюдава човека, към когото и двамата бяха враждебно настроени и когото и двамата биха застреляли с най-голямо удоволствие.
Шпионинът беше добре обигран в работата си и не промени небрежната си поза. Той изпи малката си чашка коняк, глътна малко вода и поиска друга чаша коняк. Мадам Дефарж му наля, залови се с плетенето си и затананика някаква песничка.
— Изглежда, че добре познавате този квартал. Тоест по-добре от мене — забеляза Дефарж.
— Съвсем не, но се надявам да го опозная по-добре. Дълбоко съм заинтересуван от живота на нещастните му обитатели.
— Хм — промърмори Дефарж.
— Удоволствието да разговарям с вас, мосю Дефарж, ми напомня — продължи шпионинът, — че имам честта вашето име да ме подсеща за някои интересни неща.
— Така ли? — каза съвсем безразлично Дефарж.
— Да, наистина. Когато освободиха доктор Манет, вие, старият му прислужник, се грижехте за него. Знам това. Той е бил предаден на вас. Виждате, че съм осведомен за тези обстоятелства.