— Но, доктор Манет. Погледнете ме!
Той се подчини по стария механично покорен начин, без да престане да работи.
— Вие ме познавате, скъпи приятелю! Помислете си пак. Това не е истинското ви занимание. Помислете, скъпи приятелю!
Нищо не можа да го накара да проговори отново. Вдигаше очи за момент, когато биваше помолен, но никакви увещания не можеха да изтръгнат дума от него. Работеше и работеше в пълно мълчание и думите падаха върху него сякаш беше въздух или някаква стена, поглъщаща всяко ехо. Единственият лъч надежда, който мистър Лори забеляза, беше, че от време на време той крадешком поглеждаше нагоре, без да го карат. В това се долавяше слаб смут или любопитство, като че се опитваше да уталожи някакви съмнения в главата си.
Две неща веднага се врязаха в съзнанието на мистър Лори като особено важни. Първото, че това трябва да остане в тайна за Луси, и, второто, че трябва да остане в тайна за всички, които го познават. Заедно с мис Прос той незабавно пристъпи към изпълнение на горната мярка, като разпространи, че докторът не се чувствува добре и се нуждае от няколко дни пълна почивка. В помощ на добронамерената измама спрямо дъщеря му мис Прос трябваше да й пише, че е заминал някъде по служба и да спомене за някакво въображаемо писмо от два-три реда, написани собственоръчно от него, което щеше да се представи като адресирано до нея от същото място.
Тази мярка, която трябваше да бъде взета при всички случаи, мистър Лори предприе, надявайки се, че Манет скоро ще дойде на себе си. Ако това станеше скоро, той имаше и резервен ход, който се състоеше в това, да получи нечие авторитетно мнение върху състоянието на доктора.
Изпълнен с надежда за неговото възстановяване, което щеше да направи възможно използуването на третото средство, мистър Лори реши да го наблюдава внимателно, без това ни най-малко да проличи по някакъв начин. Затова си уреди да отсъствува от „Телсън“, което се случваше за първи път в живота му, и зае място до прозореца на същата стая.
Скоро обаче откри, че е съвсем безполезно да говори с него, тъй като, когато го караше, докторът се разтревожваше. Той се отказа от опитите си още на първия ден и реши просто непрекъснато да стои пред него като форма на мълчалив протест срещу заблудата, в която беше изпаднал или изпадаше. Така остана на стола си до прозореца, като четеше или пишеше и по всякакви любезни и непринудени начини даваше да се разбере, че това място е свободно за всекиго.
Доктор Манет прие храната и питието, което му беше поднесено, и продължи да работи, докато стана твърде тъмно за очите. Той продължи да работи половин час след като мистър Лори за нищо на света не можеше да си представи, че някой може да чете или пише на такава светлина. Мистър Лори стана и му каза:
— Ще излезете ли навън?
Той погледна към пода от двете си страни по стар навик, погледна и нагоре по стар навик и повтори със стария си глух глас:
— Навън?
— Да. На разходка с мене. Защо не?
Той не направи усилие да каже защо не и не каза нито дума повече. Наведе се напред към пейката в сумрака с лакти на колене, хванал глава с ръцете си, и на мистър Лори се стори, че по някакъв мъгляв начин се попита: „Защо не?“ Мъдростта на деловия човек долови тук някаква възможност и той реши да не я изпуска.
Двамата с мис Прос си разделиха нощта на два поста и го наблюдаваха на интервали от съседната стая. Преди да си легне, той дълго време ходи напред-назад в стаята си. Когато накрая все пак си легна, заспа. На сутринта стана рано, отиде право на пейката си и се залови за работа.
На втория ден мистър Лори весело го поздрави по име и приказва с него на теми, които напоследък бяха обсъждани. Докторът не отговори, но беше очевидно, че чува какво му се казва и че мисли върху него, макар и объркано. Това окуражи мистър Лори и той извика на няколко пъти мис Прос да дойде в стаята заедно с работата си. Тогава те говореха спокойно за Луси и за нейния баща, който беше там, по обичайния начин, сякаш нищо не се бе случило. В тези разговори съзнателно избягваха всякаква изкуственост, стараеха се те да бъдат кратки и да не следват много често, за да не го затормозяват. Приятелското сърце на мистър Лори поолекна, защото му се стори, че докторът вдигаше поглед по-често и май усещаше, че около него има някакви несъответствия.
Когато отново се стъмни, мистър Лори го попита като предния път:
— Скъпи докторе, ще излезете ли?
Както преди той повтори:
— Навън?
— Да. На разходка с мен. Защо не?
Като не можа да изтръгне отговор от него, този път мистър Лори се престори, че излиза и след едночасово отсъствие се върна. Междувременно докторът се беше преместил на стола до прозореца и седеше там, гледайки чинара. Когато мистър Лори се появи, той избяга пак на пейката.