Докторът попита с тих глас:
— Колко време продължи?
— Девет денонощия.
— Как протече? Предполагам — той погледна отново ръцете си — с възобновяване на някаква дейност, свързана с този шок?
— Точно така.
— А вие виждали ли сте го — попита докторът яано и спокойно, макар със същия тих глас — преди да се занимава с тази дейност?
— Един-единствен път.
— А когато настъпи състоянието, той по същия начин ли се държеше — във всяко отношение както преди?
— Според мен във всяко отношение беше същият.
— Споменахте дъщеря му. Дъщерята знае ли за състоянието му?
— Не. Тя не знае нищо и се надявам никога да не узнае. Зная само аз и едно друго лице, на което може да се разчита.
— Това е много любезно от ваша страна. Много тактично.
Мистър Лори стисна ръката му в ответ и за известно време двамата мълчаха.
— Вижте какво, скъпи ми Манет — каза накрая мистър Лори по най-внимателен и сърдечен начин. — Аз съм само един делови човек и не мога да се справям с такива сложни и заплетени неща. Не притежавам необходимата информация за това. Не съм достатъчно умен. Нуждая се от напътствие. Няма друг човек на света, на който бих разчитал за добър съвет освен на вас. Кажете ми, как изобщо настъпва това състояние? Има ли опасност да се повтори? Може ли да се предотврати друг пристъп? Как трябва да се постъпи при евентуален нов пристъп? Как изобщо се случва всичко това? Мога ли да направя аз нещо за моя приятел? Едва ли има друг човек, който повече от мене желае да бъде полезен на своя приятел, ако знаех как. Но аз не знам как да постъпя в подобен случай. Ако вашата мъдрост, знания и опит ме насочат в правилната посока, бих могъл да направя много. Така както съм сега, неосведомен и без напътствие, аз не съм в състояние да направя много. Моля ви, обяснете ми, моля ви, изяснете ми положението и ме научете как да бъда малко по-полезен.
Доктор Манет седеше умислен след тези сериозни думи, а мистър Лори не бързаше за отговор.
— Според мен е вероятно — каза докторът, като с мъка наруши мълчанието — пристъпът, който описвате, скъпи приятелю, да е бил очакван от пациента.
— Дали той се е страхувал от него? — Мистър Лори се осмели да попита.
— Много — каза той, неволно потрепвайки. — Нямате представа как този страх гнети страдащия и колко му е трудно, почти невъзможно, да изрече една дума за проблема, който го мъчи.
— Дали — попита мистър Лори — той ще се облекчи, ако надмогне себе си и повери тайните си опасения на някой друг?
— Да. Но, както ви казах, това е почти невъзможно. Според мене — в някои случаи — е напълно невъзможно.
— Добре — каза мистър Лори и леко сложи отново ръка върху рамото на доктора, след като и двамата бяха помълчали. — Как бихте обяснили този пристъп?
— Според мене — отвърна д-р Манет — е имало някакво силно и необикновено възбуждане на мислите и спомените, които са били първоначалната причина на смущението. Някакви силни и много подтискащи асоциации са били възстановени ярко в паметта. Не е изключено дълго време в ума на страдащия да сее таил страх, че тези асоциации ще се породят отново—например при някакви обстоятелства, да речем, по някакъв повод. Той напразно се е опитвал да се подготви за тях. Нищо чудно усилието да се подготви да го е направило дори по-неспособен да ги понесе.
— Дали той ще помни какво се е случило по време на пристъпа? — попита мистър Лори с обяснимо колебание.
Докторът огледа покрусено стаята, поклати глава и отговори тихо:
— Съвсем нищо.
— А за в бъдеще? — подхвърли мистър Лори.
— За бъдещето — каза докторът, като отново придоби увереност — бих хранил големи надежди. Щом небето е било тъй милостиво и толкова скоро го е излекувало, аз бих хранил голяма надежда. След като се е поддал на пристъпа под натиска на нещо много заплетено, от което дълго време се е плашил и е очаквал, че ще дойде и се е борел с него, а после се е съвзел, след като облакът се е разсеял и отминал, аз се надявам, че най-лошото е минало.