— И освен това — каза с трепет докторът — това е една стара спътница.
— На ваше място не бих я запазил — каза мистър Лори, клатейки глава. Той доби по-голяма твърдост, като видя, че докторът се притесни. — Бих го посъветвал да я пожертвува. Просто искам вашето мнение. Сигурен съм, че от нея няма полза. Хайде! Кажете ми вашето авторитетно мнение като един мил и добър човек. Заради дъщеря му, скъпи мой Манет.
Колко странна беше гледката на този човек, който така се бореше със себе си!
— Добре, заради нея. Разрешавам. Но не бих я махнал в негово присъствие. Нека това да стане, когато той не е там. Оставете го да страда за своята стара спътница, след като известно време го е нямало.
Мистър Лори охотно се съгласи и разговорът приключи. Прекараха деня на открито и докторът доста се възстанови. В следващите три дни продължи да бъде напълно добре, а на четиринадесетия ден замина при Луси и съпруга й. Мистър Лори предварително му бе съобщил за мярката, предприета за обяснение на мълчанието му, и той беше писал на Луси, така че тя не подозираше нищо.
През нощта след деня, когато докторът напусна къщата, мистър Лори влезе в стаята му със сатър, трион, длето и чук, придружен от мис Прос, която носеше свещ. Там при закрити врати и по един тайнствен и гузен начин мистър Лори разцепи на парчета пейката на обущари, а мис Прос държеше свещта, като че ли помагаше да се извърши някакво убийство — за което със своята страховита фигура тя бе доста подходяща. Изгарянето на тялото (предварително нацепено на парчета, удобни за целта) стана веднага на кухненския огън. Инструментите, обувките и кожата бяха заровени в градината. Разрушението и потайността изглеждат тъй грозни в очите на честните люде, че докато вършеха делото си и заличаваха следите му, мистър Лори и мис Прос почти се чувствуваха и почти изглеждаха като съучастници в ужасно престъпление.
ГЛАВА XX
МОЛБАТА
Когато новобрачната двойка се прибра в къщи, първият човек, който се появи, за да им поднесе поздравления, беше Сидни Картън. Не бяха прекарали в дома си много часове и той им се представи. Нито навиците, нито външността, нито маниерите му се бяха променили. Но в него се чувствуваше една недодялана преданост, която беше нова за Чарлс Дарней.
Той чакаше удобен случай да привлече Дарней настрани до прозореца и да го заговори, когато никой не можеше да ги чуе.
— Мистър Дарней — каза Картън, — искам да бъдем приятели.
— Ние вече сме приятели, надявам се.
— Казвате го от любезност. Но аз нямам пред вид любезните приказки. Всъщност, когато казвам, че искам да бъдем приятели, аз също нямам пред вид това.
Естествено Чарлс Дарней го попита добродушно и добронамерено какво иска да каже.
— Честна дума — каза Картън с усмивка, — за мен е по-лесно сам да го разбера, отколкото да ви го обясня. Все пак ще се опитам. Помните ли един добре известен случай, когато се бях напил повече от обикновено?
— Спомням си един добре известен случай, когато ме принудихте да призная, че сте пили.
— Аз също си го спомням. Тежко е проклятието на тези случки, понеже аз винаги си ги спомням. Надявам се, че това ще се отчете един ден, когато дните ми свършат. Не се страхувайте, нямам намерение да държа проповед.
— Изобщо не се страхувам. Сериозността у вас е всичко друго, но не и обезпокояваща за мен.
— Ех — каза Картън, като небрежно махна ръка, сякаш отпъждаше самата мисъл. — При оная пиянска случка (една от многото, както ви е известно) аз бях непоносим с приказките си, че ви обичам и че не ви обичам. Много ми се иска да ги забравите.
— Забравих ги отдавна.
— Пак любезности! Но, мистър Дарней, забравата не е тъй лесна за мене, както я представяте за себе си. Аз изобщо не съм забравил и един несериозен отговор не ми помага да забравя.
— Ако това беше несериозен отговор — отвърна Дарней, — моля за извинение. Исках само да залича една дреболия, която, за моя изненада, толкова много ви тормози. Заявявам ви с честната си джентълменска дума, че отдавна съм престанал да мисля за това. Господи, какво пък толкова имаше за мислене? Та аз трябваше да запомня много по-важни неща тогава — голямата услуга, която ми направихте този ден.
— Що се отнася до голямата услуга — каза Картън, — аз съм длъжен да ви призная, щом говорите за нея така, че беше просто един професионален трик. Не знам дали съм се интересувал какво ще стане с вас, когато го правех. Забележете! Казвам, когато го правех. Говоря за миналото.
— Вие омаловажавате услугата си — отвърна Дарней, — но аз няма да ви упреквам, че говорите несериозно.
— Самата истина, мистър Дарней, повярвайте ми! Но аз се отклоних от целта си. Говорех за това да бъдем приятели. Вие ме познавате. Знаете, че съм неспособен на възвишени и благородни пориви. Ако се съмнявате, попитайте Страйвър и той ще ви каже същото.