— Предпочитам сам да си оформям мнението, без негова помощ.
— Е добре, във всеки случай ме познавате като едно разпасано псе, което никога не е извършило нищо добро и никога няма да извърши.
— Не знам дали няма да извършите.
— Аз пък знам, повярвайте ми. Така! Но ако можете ни понесете един толкова ненужен човек, човек с такава нищожна репутация от време на време да идва и да си отива, ще ви помоля да ми разрешите да идвам и да си отивам като човек, за когото този дом е отворен, и да ми обещаете, че ще гледате на мен като на безполезна и бих добавил, ако не си приличахме толкова, грозна мебел, която държат, защото едно време е служила добре, а сега не й обръщат никакво внимание. Едва ли ще злоупотребя с разрешението ви. Едно на сто е вероятността да се възползувам от него повече от четири пъти в годината. Даже бих казал, че ще бъда доволен само да си мисля, че го имам.
— Можете да си мислите тогава.
— Това е друг начин да се каже, че съм поставен в положението, за което споменах. Благодари ви, Дарней. Мога ли да използувам вашето име?
— Да, мисля, че отсега нататък можете, Картън.
Те си стиснаха ръце и Сидни се обърна, а само след минута стана абсолютно невидим за сетивата.
След като той си отиде и по време на вечерта, прекарана с мис Прос, доктора и мистър Лори, Чарлс Дарней спомена в общи линии за разговора си и се отзова за Сидни Картън като за човек безотговорен и безразсъден. С две думи, той говори за него не със злоба или с цел да му навреди, а просто като човек, който го е видял такъв, какъвто той самият се е представил.
Той нямаше представа, че това се загнезди в ума на хубавата му и млада жена. Когато се качи при нея, тя го чакаше, челото й беше красиво повдигнато по познатия начин, но този път силно подчертано.
— Нещо сме замислени тази вечер — каза Чарлс, като я обгърна с ръка.
— Да, скъпи мой Чарлс — ръцете й бяха на гърдите му, а очите й го гледаха внимателно и изпитателно. — Тази вечер сме замислени, защото си мислим за едно нещо.
— Какво е то, моя Луси?
— Ще ми обещаеш ли да не ми задаваш един въпрос, ако те помоля да не ме питаш?
— Дали ще обещая? Има ли нещо, което не бих обещал на моята любов?
Наистина такова нещо нямаше за Чарлс, който отмести с ръка златистите коси от бузите, а другата долепи до сърцето, което биеше за него!
— Според мен, Чарлс, бедният мистър Картън заслужава повече внимание и уважение, отколкото ти изрази тая вечер.
— Наистина ли, единствена моя? Защо?
— Това е, което не трябва да питаш. Но аз мисля — аз зная, че той заслужава повече.
— Щом знаеш, това е достатъчно. Какво искаш да направя, живот мой?
— Бих те помолила, мили, винаги да бъдеш щедър и великодушен с него, да му прощаваш недостатъците, когато ги проявява. Бих те помолила да повярваш, че той има сърце, което много, много рядко показва и в което има дълбоки рани. Скъпи мой, аз съм виждала как то кърви.
— Караш ме да се измъчвам — каза Чарлс Дарней, съвсем изумен, — че съм му причинил зло. Никога не съм мислил така за него.
— Съпруже мой, така е. Страхувам се, че той никога няма да се оправи. Почти няма надежда, че нещо в неговия характер или съдба може по някакъв начин да се поправи. Но съм сигурна, че той е способен на добри неща, благородни неща, дори великодушни неща.
Тя изглеждаше толкова красива в чистотата на вярата си в този пропаднал човек, че съпругът й можеше да я гледа с часове.
— О, моя най-скъпа любов! — продължи да настоява тя, притискайки се по-близо до него, слагайки глава на гърдите му и вдигайки очи към неговите. — Помисли си колко сме силни ние в щастието си и колко е слаб той в своята мъка!
Молбата й му подействува:
— Винаги ще го помня, сърце мое! Ще го запомня за цял живот!
Той се наведе над златистите коси, допря розовите устни до своите и я притисна в обятията си. Ако някой самотен скитник, витаещ в този момент по улиците, можеше да чуе невинното признание и да види капките милост, които съпругът изсушаваше с целувки от меките сини очи, така любещи го, той сигурно би се разплакал тази нощ и за първи път на устните му щяха да се задържат думите: „Бог да я благослови за добрината и милостта й!“
ГЛАВА XXI
ОТЕКВАЩИ СТЪПКИ
Прекрасен ъгъл за ехо, някой беше забелязал онзи ъгъл, където живееше докторът. Луси неуморно навиваше златната нишка, която свързваше нейния съпруг, нейния баща, самата нея и старата й наставница и спътница в един живот на спокойно щастие. Тя седеше в тихата къща в тихо отекващия ъгъл и се вслушваше в отекващите стъпки на годините.