Мистър Страйвър, всяка пора на когото излъчваше най-неприятна покровителственост, бе завел тримата млади господа, като три овчици, в тихия ъгъл на Сохо и ги бе предложил за ученици на съпруга на Луси. Беше казал твърде деликатно: „А, добър ден! Тук съм ви донесъл три резена хляб и сирене за вашата брачна трапеза, Дарней!“ Учтивият отказ да приемат трите резена хляб и сирене беше накарал мистър Страйвър да се издуе от възмущение, което впоследствие той използува във възпитанието на младите господа, като им каза да имат пред вид гордостта на просяците, като онзи там учител. Той също така имаше навик на чаша гъсто вино да разправя на мисис Страйвър за уловките, които някога мисис Дарней използувала, за да го „хване“, както и за собствената му диамантено твърда хитрост, мадам, благодарение на която той „не се хванал“. Някои от неговите познати от Кралския съд от време на време му правеха компания на гъстото винце и лъжите и му прощаваха за последните, казвайки, че толкова пъти ги е разправял, че просто е започнал сам да им вярва — което, разбира се, може непоправимо да утежни едно по начало тежко престъпление, и с пълно основание нарушителят може да бъде отведен на някое добре усамотено местенце и там да бъде обесен.
Това бяха някои от звуците на ехото, в които Луси, понякога умислена, понякога развеселена и засмяна, се вслушваше в отекващия ъгъл, докато дъщеря й порасна и стана на шест години. Излишно е да споменаваме колко близо до сърцето й отекваха стъпките на детето, стъпките на милия й баща, винаги енергичен и сдържан, както и тези на скъпия й съпруг. Нито пък за онова съвсем тихо ехо, което звучеше като музика в ушите й и идваше от техния задружен дом, ръководен от нея с такава мъдра и изискана пестеливост, че в него винаги цареше изобилие, но без разточителство. Нито пък за онова ехо, което сладостно докосваше слуха й и й спомняше многото пъти, когато баща й бе казвал, че е станала още по-предана към него (ако изобщо това е възможно), след като се бе омъжила, многото пъти, когато съпругът й казваше, че никакви грижи или задължения не са в състояние да отнемат и частица от нейната любов към него, и я питаше: „Каква е тази магическа тайна, моя мила, че ти си всичко за всички нас, сякаш ние сме един човек, че никога не бързаш, нито даваш вид, че имаш много работа?“
Но имаше и едно друго ехо, което идваше отдалеч и тътнеше заплашително в ъгъла през цялото това време. Именно сега, около шестия рожден ден на Луси, то започна да се усилва и да звучи като някаква мощна буря във Франция, при която морето страховито се надигаше.
В една нощ през средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година, мистър Лори се върна късно от банката „Телсън“ и седна при Луси и съпруга й до тъмния прозорец. Беше бурна и гореща нощ и тримата си припомниха онази неделна нощ, когато бяха гледали светкавиците от същото място.
— Почнах да си мисля — каза мистър Лори, като отмести назад кафявата си перука, — че ще се наложи да прекарам нощта в „Телсън“. Толкова работа имахме през целия ден, че просто не знаехме откъде да започнем или накъде да се обърнем. В Париж цари такова безпокойство, че буквално ни затрупаха с вноски. Клиентите ни просто ще се изпотрепят да ни поверяват собствеността си. Обзела ги е някаква мания да си изпращат скъпоценностите в Англия.
— Това не е на добро — каза Дарней.
— Не е на добро ли, казвате, скъпи Дарней? Да, но ние не знаем причината за това. Хората са толкова неразумни. Някои от нас в „Телсън“ остаряват и ние не можем да се преуморяваме извънредно без някаква заслужаваща усилията причина.
— И все пак — каза Дарней — небето изглежда мрачно и заплашително.
— Знам това, разбира се — съгласи се мистър Лори, мъчейки се да убеди себе си, че благият му нрав се е подразнил и затова роптае. — Но съм решил да се заяждам след този дълъг и досаден ден. Къде е Манет?
— Ето го — каза докторът, като в момента влезе в тъмната стая.
— Много се радвам, че сте си в къщи. Защото всички тези паники и предчувствия, които ме заобикалят цял ден, ме изнервиха без причина. Няма да излизате, надявам се?
— Не. Смятам да поиграя табла с вас, ако искате — каза докторът.
— Откровено казано, не ми се играе. Тази вечер не съм в настроение да ви бъда противник. Чайникът още ли е тук, Луси? Не мога да видя.
— Разбира се, оставихме го за вас.
— Благодаря ти, мила. Милото детенце е вече благополучно в леглото, нали?
— И спи дълбоко.
— Много добре. Всичко е спокойно. Не виждам защо всичко тук може да не е спокойно, слава на бога! Но днес тъй се притесних, а вече не съм толкова млад както едно време! Чаят ми, мила! Благодаря. А сега ела и заеми мястото си в нашия кръг и нека да поседим тихо и да послушаме ехото, за което ти си имаш своя теория.