Тъй непреодолима беше силата на океана, която го понесе, че той не можеше да си поеме дъх, нито да обърне глава — все едно, че се бореше с прибоя в южните морета, — докато накрая се приземи във външния двор на Бастилията. Там, до ъгъла на една стена, той се опита да погледне наоколо. Жак Трети беше съвсем близо до него. Мадам Дефарж, все още начело на жените, се виждаше някъде вътре в двора, а в ръката си държеше ножа. Навсякъде цареше безредие, ликуване, оглушителен и безумен смут, поразяващ шум и все пак всичко изглеждаше като яростна пантомима.
— Затворниците!
— Архивата!
— Тайната килия!
— Уредите за мъчение!
— Затворниците!
Сред всичките тия викове и десетте хиляди неразбираеми възгласи „Затворниците!“ се поде най-мощно от нахлулото море от хора. Когато най-предните вълни се разляха, понасяйки със себе си тъмничарите и заплашвайки ги с моментална смърт, ако не отворят всички тайни ъгли, Дефарж сложи силната си десница върху гърдите на един от тях, мъж със сива брала, който носеше горяща факла, отдели го от останалите и го постави между себе си и стената.
— Покажи ни северната кула! — каза Дефарж. — Бързо!
— Веднага — отговори мъжът. — Елате с мене. Но там няма никой.
— Какво значи номер сто и пет, северната кула? — каза Дефарж. — Казвай бързо!
— Какво значи ли, мосю?
— Това затворник ли е или килия за затворници? Или искаш да те просна мъртъв?
— Убий го — изграчи Жак Трети, който се бе доближил.
— Килия е, мосю.
— Покажи ми я!
— Елате оттук тогава.
Жак Трети, обзет от присъщата си ненаситност и очевидно разочарован от разговора, който не обещаваше кръвопролитие, вървеше, хванат за ръка от Дефарж, тъй както последният бе хванал ръката на тъмничаря. Главите им се бяха доближили през кратката словесна размяна и това беше най-многото, което можеха да направят, за да се чуят — толкова оглушителен бе ревът на живия океан, който нахлу в крепостта и наводни дворовете, коридорите и стълбищата. Навън той също блъскаше стените с дълбок и дрезгав тътен, сред който отделни бунтовни викове от време на време избликваха във въздуха като гейзери.
През мрачни сводове, където дневната светлина никога не бе прониквала, през грозни врати на тъмни бърлоги и клетки, надолу по стълби към пещери и отново нагоре по груби стъпала от тухли и камък, които повече приличаха на пресъхнали водопади, отколкото на стълбища, Дефарж, тъмничарят и Жак Трети, хванати за ръце, се движеха с най-голяма бързина. Тук-таме, особено в началото, потопът ги застигаше и минаваше покрай тях. Но когато престанаха да слизат и се заизкачваха по извити стълби към някаква кула, те останаха сами. Обградени от масивни дебели стени и сводове, те чуваха бурята вътре в крепостта като притъпен и приглушен отглас, сякаш, шумът, от който бяха дошли, беше разрушил слуха им.
Тъмничарят се спря пред една висока врата, пъхна ключ в една скърцаща ключалка, бавно отвори вратата и когато останалите наведоха глави и влязоха вътре, каза:
— Сто и пет, северна кула!
В стената имаше малък прозорец без стъкло и с плътна решетка, а пред него каменна стена, така че небето можеше да се види само ако човек ниско се наведеше и погледнеше нагоре. Имаше и малък комин, в който на няколко фута навътре също имаше плътна решетка. На огнището лежеше куп дървена пепел. Имаше стол, маса и сламеник. Имаше четири почернели стени и един ръждясал железен пръстен в една от тях.
— Освети стените с факлата внимателно, за да мога да ги видя — каза Дефарж на тъмничаря.
Мъжът се подчини и Дефарж напрегнато проследи светлината с очи.
— Стой! Погледни тук, Жак!
— А. М. — изграчи Жак Трети, четейки жадно.
— Александър Манет — каза в ухото му Дефарж, като посочваше буквите с тъмния си показалец, целия набит с барут. — А тук е написал „един нещастен лекар“. Сигурно пак той е издраскал календара на този камък. Какво държиш? Лост? Дай ми го!
Той все още държеше фитила на пушката си в ръце. Внезапно размени двата инструмента и като се обърна към проядените от червеи стол и маса, ги разби на парчета с няколко удара.
— Дръж светлината по-високо! — каза гневно той на тъмничаря. — Прегледай внимателно тези парчета, Жак! И виж какво, ето ти ножа ми! — Той му го хвърли. — Разпори това легло и претърси сламата! А ти дръж светлината по-високо!
Като гледаше тъмничаря заплашително, той пропълзя върху огнището и погледна нагоре в комина. После започна да удря с желязото и се опита да разбие напречната решетка. След няколко минути падна хоросан и прах и той си обърна лицето, за да го избегне. Предпазливо затърси нещо в старата дървесна пепел и в процепа на комина, в който оръжието му бе хлътнало или само бе направило.