— Няма ли нищо в дървото и сламата, Жак?
— Нищо.
— Дай да ги съберем в средата на килията. Така! Ей ти, запали ги сега!
Тъмничарят запали малкия куп, който пламна ярко и високо. Те отново се наведоха, за да излязат през ниския свод на вратата, и оставиха огъня да гори. После се върнаха в двора. Слухът им се възстанови, когато слязоха долу, и пак потънаха в бушуващия потоп.
Морето се мяташе и вълнуваше в търсене на Дефарж. Сен Антоан гръмко настояваше неговият кръчмар да охранява коменданта, който беше защищавал Бастилията и беше избивал народа. Иначе комендантът нямаше да бъде отведен до кметството, за да получи присъда. Иначе комендантът щеше да избяга и народната кръв (изведнъж добила стойност след толкова години) щеше да остане неотмъстена.
Сред грамадния вой на страстта и бунта, който обгръщаше този мрачен стар офицер в сив мундир с червени нашивки, имаше една-единствена спокойна фигура и тя принадлежеше на жена.
— А, ето го и моя мъж! — извика тя, като посочи към него. — Ето го Дефарж!
Тя стоеше неподвижно до мрачния офицер и остана неподвижна до него. Остана неотлъчно до него по улицата, докато Дефарж и останалите го водеха. Остана невъзмутима, когато той наближи лобното си място и върху него започнаха да се изсипват удари изотзад. Остана неотлъчно до него, когато отдавна надигащият се дъжд от удари и промушвания се усили. Беше толкова близо до него, когато падна мъртъв, че изведнъж оживена, тя стъпи с крак върху врата му и с безпощадния си нож — отдавна готов, отсече главата му.
Беше настъпил часът, когато Сен Антоан щеше да изпълни ужасната си идея да окачи хора вместо лампи, за да покаже какъв може да бъде и на какво е способен. Кръвта на Сен Антоан бе възвряла, а кръвта на тиранията и желязната власт се беше разляла — по стъпалата на кметството, където лежеше тялото на коменданта, върху подметката на мадам Дефарж, там, където бе стъпила върху тялото, за да го придържа за посичането. „Ей, свали долу лампата! — извика Сен Антоан, след като зверски се огледа за някое друго средство за унищожение. — Тук има един войник, който може да оставим за стража.“ Издигнаха обесения войник на стълба и морето продължи да вилнее по-нататък.
Море от черни и заплашителни води, от разрушителни вълни, които се надигаха една връз друга; дълбочината им беше още непозната, силата им беше още неизвестна. Безмилостно море от бясно движещи се форми, гласове на отмъщението и лица, изпечени в пещите на страданието, върху които пощадата не можеше да остави никаква следа.
Сред океана от лица, върху които ярко бе изписана свирепа ярост, имаше две групи, всяка от които наброяваше седем души. Те ясно се различаваха от останалите като най-забележителните останки, изхвърлени от морето. Седем лица на затворници, внезапно освободени от бурята, която бе разбила гробниците им, носени високо над главите на бунтовниците. Те бяха уплашени, стреснати, изненадани и изумени, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд, а тези, които ликуваха около тях, бяха някакви зли духове. Имаше и други седем лица, носени още по-нависоко, седем мъртви лика, чиито увиснали клепачи и полуотворени очи очакваха Страшния съд. Безчувствени, клюмнали лица, но не без изражение. По-скоро застинали в ужасна пауза, след която щяха да повдигнат клепачите на очите си и да свидетелствуват с безкръвните си устни: „Ти го извърши!“.
Седем освободени затворници, седем кървави глави, избодени на пики, ключовете на проклетата крепост с осемте непристъпни кули, няколко намерени писма и други останки от някогашни затворници, отдавна умрели от отчаяние — такъв беше ескортът на Сент Антоан по улиците на Париж в средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година. А сега, господи, успокой въображението на Луси Дарней и нека тези стъпки да останат далеч от живота й. Защото те са безумни, неудържими и опасни и дълги години, след като се бе разбила бъчвата пред кръчмата на Дефарж, те не можеха да се изчистят от червените петна.
ГЛАВА XXII
МОРЕТО ОЩЕ БУШУВА
Изтощеният Сен Антоан беше прекарал една страстна седмица, от която твърдият му и горчив залък се разменна в насладата от братски прегръдки и поздравления. Мадам Дефарж стоеше зад тезгяха както обикновено и се разпореждаше с клиентите си. Мадам Дефарж не носеше роза в косите си, защото само за една седмица голямото братство на шпионите бе станало крайно… предпазливо и не се доверяваше на милостта на светеца. Уличните лампи зловещо се поклащаха.