Мадам Дефарж седеше със скръстени ръце сред утринната светлина и топлина, съзерцавайки кръчмата и улицата. И на двете места имаше няколко групи шляещи се хора, мръсни и окаяни, но вече с едно явно чувство за власт, което надмогваше неволята им. И най-парцаливото боне, стърчащо накриво върху най-клетата глава, сякаш казваше: „Знам колко е тежко за мен, носителя на това боне, да продължавам да живея, но знаете ли пък колко лесно ми е на мен, носителя на това боне, да ви унищожа?“ Всяка измършавяла ръка, която преди бе висяла в бездействие, сега беше готова да удари. Пръстите на плетящите жени бяха зли и можеха изкусно да разкъсват. Изражението на Сен Антоан се беше променило. Стотици години лицето му се бе отпечатвало върху квартала и сега последните довършителни удари бяха оставили дълбоки следи.
Мадам Дефарж седеше и наблюдаваше с онова сдържано задоволство, което подобаваше на водачката на жените от Сен Антоан.
Една от тях седеше до нея и плетеше. Ниската, доста пълна жена на един мизерствуващ бакалин, майка на две деца, вече си бе извоювала одобрителното име Отмъщението.
— Чуйте! — каза Отмъщението. — Слушайте де! Кой иде?
Подобно на струя барут, внезапно изстреляна от най-далечния край на квартала Сен Антоан към вратата на кръчмата, към тях долетя бързо разнасящ се шум от гласове.
— Това е Дефарж — каза мадам. — Тишина, патриоти!
Дефарж дойде запъхтян, свали червения калпак от главата си и се огледа.
— Слушайте всички! — каза отново мадам. — Слушайте какво ще каже той!
Дефарж стоеше задъхан на фона на жадни очи и отворени уста, който се бе образувал пред вратата. Всички, които седяха вътре в кръчмата, бяха станали на крака.
— Кажи сега, мъжо! Какво става?
— Новини от оня свят!
— Как така — извика презрително мадам — от оня свят?
— Спомняте ли си всички тук стария Фулон (Фулон, Жозеф (1717–1789) — генерален инспектор на финансите при Луи (Людовик) XVI; бил убит от народа на 22 юли 1789 г.), който каза на гладния народ, че може да яде трева, и който умря и отиде в ада?
— Помним го — понесе се от всички гърла.
— Новината е за него. Той е сред нас.
— Сред нас? — разнесе се отново от всеобщото гърло. — И мъртъв?
— Не е мъртъв. Той толкова се страхуваше от нас, и с право, че се е представил за мъртъв и му е било направено фамозно лъжепогребение. Но той е намерен жив, крил се е в провинцията и сега е доведен тук. Ей сега видях как го водеха към кметството като затворник. Казах, че той с право се е плашил от нас. Кажете всички! Имал ли е право?
Ако можеше да чуе ответния вик, клетият стар грешник — на повече от седемдесет години — дори и да не знаеше нищо, сега щеше да го узнае в дълбините на сърцето си.
Настъпи момент на дълбока тишина. Дефарж и жена му се погледнаха твърдо в очите. Отмъщението се наведе и се чу как изтрака барабан, който тя премести до краката си зад тезгяха.
— Патриоти! — каза Дефарж с решителен глас. — Готови ли сме?
Веднага ножът на мадам Дефарж се озова на пояса й. Барабанът биеше по улиците, като че ли с някаква магия той и барабанчикът бяха излетели заедно. Отмъщението издаваше ужасни писъци и махаше с ръце около главата си, като че ли в нея се бяха събрали всичките четиридесет фурии. Тя тичаше от къща на къща и вдигаше жените.
Мъжете, които гледаха през прозорците, бяха страховити с кървавия гняв в очите си. Грабваха каквото оръжие им попадне и излизаха на тълпи на улицата. Но жените представляваха гледка, която вледеняваше и най-храбрите. Те се откъсваха от бедняшкото си домакинство, от децата си, от старите и болните, които се свиваха по земята гладни и голи, тичаха с развени коси и една друга се възбуждаха с най-безумни крясъци и действия: „Злодеят Фулон е хванат, сестро! Старият Фулон е хванат, майко! Изродът Фулон е хванат, дъще!“ След туй други двайсетина се втурваха към тях, биеха гърдите си, скубеха косите си и крещяха: „Фулон е жив! Фулон, който казваше на народа, че може да яде трева! Фулон, който каза на стария ми баща, че може да яде трева, когато аз нямах да му дам хляб! Фулон, който каза, че бебенцето ми може да суче трева, когато тези гърди пресъхнаха от глад! О, майко божия, този Фулон! О, господи, нашите мъки! Чуй ме, мое мъртво детенце и мой болни татко! Кълна се на колене върху тези камъни да отмъстя на Фулон за вас! Мъже, братя и младежи, дайте ни кръвта на Фулон, дайте ни главата на Фулон, дайте ни сърцето на Фулон, дайте ни тялото и душата на Фулон, нарежете Фулон на парчета и го заровете в земята, та от него да израсне трева.“ С тия викове стотици жени, изпаднали в сляпа ярост, се въртяха наоколо, удряха и дърпаха приятелките си, докато накрая се просваха в страстен унес и единствено мъжете им ги спасяваха да не ги смачкат.