— Не се ли полага по-свястна вечеря?
— Засега не — каза каменарят с гладен вид.
— Това май е обичай тука — изръмжа мъжът. — Никой не вечеря като хората.
Той извади почерняла лула, напълни я, запали я с кремък и желязо и смукна, докато тя загоря с ярка светлина. После внезапно я извади от устата си и пусна нещо в нея, което пламна и излетя в кълбо дим.
— Дай си ръката. — Сега беше ред на майстора да го каже, след като бе наблюдавал тия действия. Отново си стиснаха ръцете.
— Довечера? — каза майсторът.
— Довечера — каза мъжът, като сложи лулата в уста.
— Къде?
— Тук.
Двамата седяха върху купа камъни и мълчаливо се гледаха, а градушката падаше помежду им като някакви снаряди-джуджета, докато накрая небето просветля над селото.
— Покажи ми пътя — каза пътникът, като се изкачваше по стръмния склон на хълма.
— Ето — отговори майсторът, сочейки с пръст. — Слизаш ей там, право по улицата, покрай чешмата…
— По дяволите! — прекъсна го другият, като огледа местността. — Няма да минавам по никаква улица и покрай никаква чешма. Разбра ли?
— Разбрах. Около две левги отвъд върха на този хълм над селото.
— Добре. Кога свършваш работа?
— На залез.
— Ще ме събудиш ли, преди да си тръгнеш? Вървял съм две нощи, без да спра. Сега ще си допуша лулата и ще заспя като бебе. Ще ме събудиш ли?
— Разбира се.
Пътникът изпуши лулата си, мушна я в пазвата си, събу огромните си дървени обуща и легна по гръб върху купчината камъни. Веднага заспа дълбоко.
Докато работеше сред прахоляка, а буреносните облаци се отдалечиха и откриха светли ивици небе, хвърлящи сребристи отблясъци върху пейзажа, дребничкият майстор (който сега си беше сложил червен калпак вместо синия) изглеждаше като омагьосан от фигурата върху купчината камъни. Очите му тъй често се обръщаха към нея, че той работеше механично и без голям ефект. Бронзовото лице, черната рошава коса и брада, грубият червен калпак, грубата дреха от домашно тъкан плат и животинска козина, мощното тяло, изтъняло от оскъдния живот, и устните, свити в мрачна отчаяност в съня, изпълваха майстора със страхопочитание. Пътникът беше пътувал много, краката му бяха изранени, глезените му бяха ожулени и кървяха. Огромните му обувки, пълни с листа и трева, бяха твърде тежки за дългото ходене, а дрехите му бяха на дупки, тъй както той целият беше в рани. Строителят се наведе над него и занаднича в пазвата му и другаде за скрито оръжие. Напразно, защото той спеше с ръце на гърдите, здраво скръстени както свитите му устни. Укрепените градове и техните огради, отбранителни кули, врати, окопи и подвижни мостове изглеждаха на майстора като направени от въздух пред тази фигура. Когато вдигна очи към хоризонта и се огледа наоколо, той видя с бедното си въображение подобни фигури, които нищо не можеше да спре и които се струпаха в градовете на цяла Франция.
Мъжът продължаваше да спи, несмущаван от дъжда и града, от проясняващото се на моменти небе, от слънцето и сенките върху лицето му, от тропащите бучки сивкав лед върху тялото му, които слънцето после превръщаше в диаманти, докато накрая слънцето потъна на запад и небето запламтя. Тогава майсторът събра инструментите си и всичките си неща и се приготви да слезе в селото, като не забрави да го събуди.
— Добре — каза спящият, като се повдигна на лакътя си. — Две левги отвъд върха на хълма?
— Там някъде.
— Там някъде. Добре.
Строителят си тръгна, а прахът се движеше пред него според посоката на вятъра. Скоро стигна чешмата и се запромъква през мършавия добитък, който беше докаран на водопой и на когото, изглежда, шептеше нещо, както и на цялото село. Когато селяните се навечеряха с оскъдните си залци, те не си легнаха както обикновено, а пак излязоха навън и застанаха до вратите на къщите си. Наоколо се носеше странен и заразителен шепот и когато те се събраха при чешмата в мрака, всички, сякаш пак заразени от нещо, се загледаха очаквателно към небето, и то в една и съща посока. Мосю Габел, главен управител на селото, се разтревожи. Излезе на покрива на къщата си и също се загледа натам. После погледна надолу иззад комините върху тъмнеещите лица край чешмата и изпрати да кажат на свещеника-иконом, който държеше ключовете на църквата, че скоро може да се наложи да бие камбаната за тревога.
Нощта ставаше все по-дълбока. Дърветата, които заобикаляха стария замък и го отделяха от околния свят, се движеха от усилващия се вятър, сякаш заплашваха да разрушат сградата, която изглеждаше тъмна и грамадна в мрака. Дъждът неудържимо се лееше върху двете външни стълбища и удряше огромната врата като бърз вестоносец, който се опитва да разбуди спящите вътре. Тревожни пориви на вятъра преминаваха през салона, сред старите копия и кинжали, качваха се с жален вой нагоре и разтърсваха завесите на леглото, където беше спал последният маркиз. От изток, запад, север и юг през горите се промъкваха четири рошави фигури, които стъпваха тежко по високата трева, чупеха клоните и внимателно се насочваха към двора на замъка. Светнаха четири светлини, после се задвижиха в различни посоки и всичко потъна отново в мрак.