Ако разглеждаме емоциите по този начин - като идващи отвън навътре, а не обратното, е възможно да разберем защо някои хора имат такова огромно въздействие над околните. В края на краищата някои от нас умеят да изразяват чувствата и емоциите си много по-добре, което означава, че тези хора са далеч по- емоционално заразителни от останалите. Психолозите наричат такива хора „излъчващи“. Излъчващите са необикновени личности. Също така са различни от останалите чисто физиологически. Някои изследователи на човешкото лице например твърдят, че между различните хора съществуват огромни различия в разположението на лицевите мускули, тяхната форма, както и - което е изненадващо - в степента на тяхното развитие. „Това е също като в медицината - казва Качиопо. - Съществуват носители - хора, които са много заразителни, и хора, които са особено податливи. Това не значи, че емоционалната заразителност е някакъв вид заболяване. Но механизмът е същият.“
Хауърд Фридман, психолог от Калифорнийския университет в Ривърсайд, е разработил така наречения от него Тест за предаване на чувства, който измерва способността да предаваме емоции - да бъдем заразителни. Тестът представлява анкета, която си правим сами, състояща се от тринайсет въпроса - като например дали можете да останете неподвижни, когато чуете хубава танцова музика, колко силно се смеете, докосвате ли приятелите си, когато говорите с тях, умеете ли да хвърляте прелъстителни погледи, обичате ли да сте център на вниманието. Най-високият сбор от точки е 117, като средният резултат според Фридман е някъде около 71.
Какво означава високият резултат? За да даде отговор на този въпрос, Фридман провежда един интересен експеримент. Той избира няколко десетки хора с много висок резултат от неговия тест - над 90 точки, и няколко десетки с много нисък резултат - под 60, като ги моли да попълнят анкета, която проверява как се чувстват „точно в този момент“. После разполага участниците с висок резултат в отделни стаи, като към всеки прикрепя по двама души с нисък резултат. Тримата остават заедно в стаята само две минути. През това време им е разрешено да се гледат, но не и да си говорят. След като срещата в стаята приключва, всички участници отново попълват подробна анкета за това как се чувстват в момента. Фридман констатира, че само за две минути, при това без да е проронена и една дума, хората с ниски резултати се повлияват от настроението на хората с високи резултати. Ако хората с обаяние преди срещата са депресирани, а неизразителните - щастливи, в края на двете минути неизразителните също се депресират. Първите повлияват на вторите; обратното обаче не се случва. Само хората с обаяние могат да заразяват със своите чувства другите в стаята.
Това ли стори с мен и Том Гау? Онова, което ми направи най-силно впечатление при срещата ми с него, беше гласът му. Гау притежава диапазона на оперен певец. От време на време звучеше строго. (Любимият му израз в това състояние е: „Моля?!“) Понякога започваше да говори провлачено и лениво. Друг път започваше да хихика, докато говори, а смехът в думите му звънтеше. При всяко от тези настроения лицето му се озаряваше в унисон с настроението, като преходът между състоянията бе гладък и елегантен. В поведението му нямаше никакво двусмислие. Всичко беше изписано върху лицето му. Разбира се, аз не можех да видя собственото си лице, но предполагам, че е било близко подобие на неговото. В този контекст е интересно да се върнем отново на експеримента с кимането и слушалките. Това изследване е пример как убеждението може да подейства отвън навътре, как един външен жест повлиява на вземането на вътрешно решение. Дали кога- то кимаше Том Гау, кимах и аз? Дали поклащах глава заедно с него? По-късно му позвъних и го помолих да направи теста за обаятелност на Хауърд Фридман. Докато преглеждахме списъка от въпроси, той започна да се подсмихва. Когато стигнахме до единайсети въпрос - „Добър ли сте в игри, при които трябва да обясните нещо с помощта на пантомима?“ - Том вече се смееше с цяло гърло. „Аз съм страхотен в тази област! Винаги побеждавам!“ От възможния максимален брой точки (117) той получи 116.
12.
В ранните часове на 19 април 1775 г. мъжете от Лексингтън, Масачузетс, започват да се събират на градския площад. Сред тях има хора на възраст от шестнайсет до шейсет години, въоръжени с различни видове мускети, саби и пищови. През онова далечно утро сигналът за тревога постепенно се разпространява, а броят на въстаниците нараства успоредно с това. Към тях се присъединяват опълченски групи от околните градове. От Дедъм изпращат четири роти. Мъжете от Лин поемат към Лексингтън на своя глава. В градовете по на запад, до които новината е достигнала чак на сутринта, фермерите толкова бързат да се хвърлят в битката при Лексингтън, че направо зарязват ралата си на нивите. В много от градовете се събира почти цялото мъжко население, готово за бой. Хората нямат униформи - облечени са в обичайните си дрехи: палта срещу утринния студ и широкополи шапки.